Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

— Говори, де!

— Откъсната е страницата… онази, на която записах телефона и адреса на Лола.

— Господи!

Блъснах външната врата и я огледах на светло. Около ключалката блестяха дребни драскотини, оставени от отвертка. Навярно съм започнал да крещя, защото в ушите ми още звучеше силният вик, когато вече тичах по стълбите. Стъпалата подскачаха пред очите ми и се сливаха в гладък сив ред. Велда крещеше след мен, но аз не й обръщах внимание. Асансьорът поне беше там, където го оставихме, и операторът чакаше да ни свали долу.

Той позна, че бързам, затвори вратата и натисна копчето.

— Кой се е качвал днес? — попитах аз.

— Защо? Никой, доколкото ми е известно.

— Може ли някой да се качи по стълбите, без да бъде видян?

— Да, предполагам, че може. Тоест, ако портиерът или аз сме заети.

— А бяхте ли заети?

— Да, сър. Почиствахме стълбището.

Трябваше да стисна зъби, за да не позволя на една дълга псувня да излезе. Исках да ревна на момчето да побърза, да ме свали по-бързо долу. Трябваше цяла вечност, за да стигнем до първия етаж, а междувременно Велда сигурно бе натиснала бутона за повикване и асансьорът щеше да тръгне веднага нагоре. Измъкнах се още преди вратата да се отвори напълно и побягнах към колата.

„О, Боже — си повтарях без прекъсване. — О, Боже!“

Педалът на газта бе натиснат докрай, но кракът ми трепереше от напрежение, сякаш искаше да го изтика още по-напред. Стрелката на спидометъра подскочи някъде към пределната скорост и остана там. На завоите спирачките пищяха. Бях благодарен, че вали и е късно, защото колите не блокираха движението, а на пешеходните пътеки нямаше минувачи. Ако имаше, въобще нямаше да се справя, защото очите ми гледаха само напред, а ръцете ми стискаха толкова здраво волана, че едва ли щях да съм способен да завия.

Не гледах часовника, но ми се стори, че е изминала цяла вечност, когато спрях между паркираните пред входа коли. Беше тъмно като в рог, но без да спирам нито за миг, стигнах до вратата, бутнах я и викът заседна в гърлото ми като буца.

Лола лежеше на пода с разперени ръце. Горната част на роклята й бе напоена с кръв. Свлякох се на колене до нея и повдигнах главата й. От раната бликна кръв. Сърцето й още биеше.

— Лола…

Очите й трепнаха и се отвориха. Тя ме видя и устните й, толкова жизнени преди, се разтеглиха в слаба усмивка.

— Господи, Лола!

Опитвах се да й помогна, но очите й ми казваха, че е прекалено късно. Прекалено късно.

По някакъв начин тя успя да посочи телефона, а после и вратата. След това ръката й се отпусна безсилно. Лола не издаде нито звук, но устните й се размърдаха и тя успя да каже за последен път: „Обичам те, Майк“.

Наведох се и я целунах нежно, усещайки соления вкус на сълзите. „Боже, защо трябваше да се случи точно с нея? Защо?“

Очите й се затвориха. На лицето й все още имаше усмивка, но Лола бе мъртва. Искам да знаеш, че те обичам и че винаги, винаги ще обичам само теб. Само теб, където и да си, каквото и да правиш. Само теб.

Бях опустошен. Всичко в мен беше изпепелено. Нямаше нито емоции, нито болка. А и какво можех да изпитвам? Как трябваше да постъпя? Всичко стана толкова бързо — споделената любов и непоправимата загуба. Затворих очи и казах молитва. Молитва без думи. Когато погледнах отново, Лола все така сочеше с ръка вратата. Дори и мъртва, тя се опитваше да ми каже нещо.

Опитваше се да ми каже, че убиецът е все още навън и не е успял да избяга! В името на всичко свято, той нямаше да избяга. Краката ми започнаха да се движат самостоятелно и се насочиха към вратата. Спрях в коридора, ушите ми долавяха и най-малкия звук… и аз го чух. Тихото влачене на крака, когато човек се опитва да върви безшумно, крачка по крачка. Той очакваше от мен съвсем естествено да извикам лекар и полиция и по този начин да му дам време. Но ако имаше справедливост на този свят, той нямаше да се измъкне!

По дяволите!

Не се опитвах да се движа тихо. Прескачах през две стъпала, като се хващах за парапета на завоите. Убиецът също не се опитваше да се крие и хукна на улицата. Изрева мотор и когато излязох на улицата, видях една кола да се измъква от редицата. Връхлетях в моята и двамата се понесохме почти едновременно по шосето.

Който и да се намираше на кормилото, той навярно бе обезумял от ужас, лудост, която го тласкаше напред по авенюто без всякаква мисъл за живота. Може би бе чул дивия ми смях, когато скъсих дистанцията между нас. Може би мислено си представяше лицето ми, очите ми, в които гореше жажда за убийство, зъбите, които стисках толкова силно, че емайлът им се ронеше, и устни, разтегнати в гримаса, която ме лишаваше от приликата с човешко същество.