Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

Гледах отсъстващо полиците зад бара, потънал в мисли. Пръстенът с лилията, пръстенът на Нанси. Къде ли се намираше сега? И защо беше там? В гърдите ми заби чук и разкъса плътта ми. Очите ми не се откъсваха от бутилките, подредени в прав ред.

Да. Да! Разбрах къде е пръстенът.

Как можех да съм толкова невероятно тъп, че да го пропусна!

Лола, която ме прати да гоня Фини, се бе опитала да ми каже още нещо… и не беше успяла, до този момент.

Профучах през вратата, преди Джо да успее да отвори уста. Можеше и да не бързам, защото имаше предостатъчно време да стигна до хотел Сийсайд в Кони Айланд и да направя това, което трябваше да направя.

Знаех какво ще намеря. Нанси го е оставила там с багажа си. Била е съсипана и е заложила фотоапарата, а когато е напуснала хотела, е оставила там нещата си като залог. Знаела е обаче, че са на сигурно място. Заложени, но на сигурно място, можела е да си ги вземе обратно, когато намери пари.

Открих хотел Сийсайд на една затънтена улица. Може би от покрива му се откриваше изглед към морето, но не и от мястото, където се намирах. Паркирах един квартал по-далеч и тръгнах пеша към него. Стените бяха олющени, прозорците — заковани, а над входа висеше огромен надпис: „Затворено за сезона“. По-надолу, с по-дребни букви, пишеше, че сградата се охранява от някаква тайнствена детективска агенция.

Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса в пясъка, изпълващ улея за дъждовна вода.

Един бегъл поглед към масивните ключалки на здравата врата и гредите на прозорците беше достатъчен, за да разбера, че няма да проникна вътре през главния вход. Прескочих оградата и тръгнах към задния вход. Докато стоях там, съзерцавайки светлия пясък под краката си, заваля отново и аз се усмихнах на себе си. Приятен дъжд. Чудесен, прекрасен дъжд. Само след пет минути всички следи щяха да изчезнат.

Качих се на покрива на прилепващата към стената барака, като се стараех да не използвам сандъците с празни бутилки. Оставих част от шлифера си на един гвоздей и ми отне доста време да го откача. Не трябваше да оставям никакви следи.

Едва след това успях да стигна до прозореца. Опитах се да го отворя, но той беше здраво залостен. Една издатина в стената предлагаше нещо като стъпала от тухли и аз протегнах ръка към нея. До покрива оставаха към десет фута вертикален подем, без нищо, за което да се хвана.

Не трябваше да чакам повече.

Започнах да се катеря нагоре по отвесната стена. Ноктите ми се чупеха при опитите ми да се заловя за тухлените издатини. На два пъти се плъзгах надолу и изподрасках лицето си до кръв. После легнах на покрива за минута, опитвайки се да нормализирам дишането си.

В средата на покрива имаше капандура от армирано стъкло, а до нея се очертаваше тъмният силует на някакъв люк. Капандурата не поддаде, но люкът се оказа по-достъпен. Задърпах го с всичка сила. Усетих как винтовете излизат от прогнилото дърво и погледнах в зейналата дупка. Под мен се намираше мансардата на Сийсайд Хотел.

Увиснах в тъмното, размахвайки крака, за да се опра на нещо, но не успях да открия нищо, така че скочих право в купчината боклук, която се разпръсна около мен. В джоба си имах фенерче-писалка и прокарах лъча му наоколо. Приличаше на склад или нещо такова. На стелажите по стените имаше празни кутии от боя и смачкани опаковки от сапун. Лъчът напипа в тъмнината друга врата, покрита с паяжини и натежала от прах. Махнах ги с ръка и завъртях дръжката на бравата.

При други обстоятелства Сийсайд Хотел би могъл да мине за нощен приют. Но заради пясъка и поради това, че понякога мирисът на океан надделяваше над вонята на кренвирши и човешки тела, бяха го нарекли летен хотел. Коридорите бяха мръсни, а мазилката се лющеше. Килимът на пода бе протрит и избелял. Вратите на стаите едва се държаха на ръждясалите си панти, заплашвайки всеки момент да се стоварят върху безбройните миши следи, оставени в прахоляка. Тръгнах по коридора, като се придържах към стената и осветявах пътя си с фенерчето. От едната страна надолу се спускаха вити стълби.

Фасадата на зданието беше с една идея по-висока и един знак сочеше, че стълбите са в другия край на коридора. Като минавах покрай стаите, хвърлях по един сноп светлина вътре, но виждах само празни кревати, шкафове и по някой самотен стол.

Това, което търсех, се оказа на следващия етаж. Беше стая, на която пишеше: „Гардероб“, а всъщност си беше килер. На вратата висеше огромен катинар. Захапах фенерчето със зъби и измъкнах набора от шперцове, който винаги носех в колата си. Катинарът беше голям, но стар. Третият шперц, който пъхнах в ключалката, превъртя и катинарът падна в ръката ми. Оставих го на земята и отворих вратата.