Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

Гордостта. Гордостта ти го докара. Отначало си бил богат плейбой, който бързо останал без пукнат грош, но чувството за чест и семейна гордост не ти е позволило да станеш бедняк. Започнал си с дреболии, после с все по-сериозни неща. Увлекли са те, а ти си бил достатъчно ловък, за да ги изпързаляш, и накрая цялата система се е оказала в твои ръце. Ти си ръководел най-чудовищния, най-аморалния рекет в света, но твоята гордост не ти е позволила да приемеш родната си внучка и да й простиш, нито да допуснеш вмешателство в делата си.

Гласът ми вече едва се чуваше от боботенето на огъня. Пристигащите навън коли и далечните викове на хора се сливаха с шума на рушащите се стени. Бяхме все още живи само защото огънят си бе пробил път надолу.

— Но сега честта ти е в това куфарче. Ти ще умреш и двойното ти име ще се загуби в калта и тинята, които произлизат от него…

— Няма, дяволите да те вземат! Няма! — Дори и агонизиращ, очите му излъчваха сила. — Куфарчето ще изгори, но дори и да не изгори те ще смятат, че аз съм тук с теб. Да, да. Ти ще си моето алиби. И името ми няма да бъде опозорено. Никой няма да установи произхода на това момиче и светът никога няма да разбере нищо.

Имаше право. Беше толкова много прав, че яростта, която забушува в гърдите ми, прогони вцепенението от краката ми и болката от гърдите ми и аз се втурнах през стаята. Стигнах до куфарчето и започнах да го тикам към прозореца, а по ръцете ми падаше разтопена смола от тавана. Бърин видя какво се каня да направя и започна да вика. Озъбих му се. Беше плешив и грозен. Приличаше на грешник, който се пече в ада за греховете си.

Успях по някакъв начин да вдигна куфарчето и да го хвърля към прозореца. Строполих се на пода от направеното усилие. Но то счупи прозореца и падна долу на земята. Чуха се викове и възбудени гласове: „Там горе има някой!“

Вятърът от счупения прозорец духна пламъците от стената и ги запрати в лицето ми. Усетих как те обгръщат косата ми. Видях как огънят зализа панталоните на Бърин. Пистолетът му беше точно до ръката ми.

Не биваше да ми говори така, но той го направи. Това ми даде сили да измина целия път. Протегнах се за пистолета, 38 калибър, и разположих ръкохватката му удобно в ръката си.

— Погледни към своя бивш наемник, Бърин. Виж какво смятам да направя. Сега слушай внимателно какво ще ти кажа и си помисли добре, защото имаш на разположение само няколко минути. Гробницата ти няма да остане празна. Там ще почива едно момиче, загубило честта си. А ти ще гниеш в земята до Фини Ласт. Ще разкажа в полицията всичко. Ще излъжа, но всичко ще прилича на истина. Ще кажа, че тялото тук е на един от убийците, които си пратил по следите ми. Никога няма да те намерят, дори и след век. И когато и да споменат името ти, то винаги ще бъде придружено от проклятие и опетнена чест. Единственото чисто нещо в семейството ти ще бъде червенокосата. Ще получиш смъртта, от която се страхуваше повече от всичко — забравен, напълно забравен. Бездомни кучета ще се разхождат върху гроба ти, а върху него няма да има дори надгробен камък.

Той ме гледаше ужасен и устата заработи.

— Но аз няма да се лиша от удоволствието да те убия, жалък плъх такъв! Заради блондинката, заради Лола! Ще те убия, за да може душата ми да живее в съгласие със себе си. Ще им кажа, че сме се сбили и аз съм те убил. Но ти ще знаеш истината. Боли, нали?

Болката в очите му вече не беше физическа.

— Те ще бъдат тук след минута. Ще ги дочакам. Те ще ме свалят долу и аз ще им кажа, че няма смисъл да се качват горе. Ще те оставя да изгориш докрай, така че никой няма да може да те идентифицира.

Силна струя вода удари стената, насочи се към прозореца и превърна стаята в димящ ад.

— Сега ще подпрат стълбата. Когато тя се покаже, ще стрелям. Помисли за това, мисли яко!

Пожарната кола долу бе заела позиции. Виковете ставаха все по-силни. Свих се под същата греда, която го беше затиснала, опитвайки се да се защитя от падащите предмети, таванът в коридора рухна, повличайки след себе си и фасадата. Зданието се разлюля. Таванът над нас се пропука и цепнатината се увеличаваше непрекъснато, а пространството се запълваше с бушуващ пламък.

Погледнах Бърин и се засмях. Той изви глава и се втренчи право в дулото на собствения си пистолет. Минути, секунди. Частици от време. Таванът се клатеше все по-застрашително. Лицето на убиеца представляваше маска на омразата. Молеше се таванът да падне и да ни погребе и двамата. Но дори това и да станеше, той щеше да си отиде пръв.