Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Кой беше?

— Аз… длъжна ли съм…

Молеше ме да не я карам да си спомня.

— Само този път, малката ми.

— Не си спомням името — каза бързо Лола. — Не беше тукашен. Дебел и лепкав. Ненавиждах го. Майк, моля те, не мога повече. Не мога.

— Добре, стига.

Затворих книжката и я оставих на масата. Играта започна. Скоро щяха да хвърчат глави. Протегнах се към телефона.

Пат си беше легнал, но още не спеше. В гласа му се долавяше напрежение.

— Очаквах обаждането ти. Какво става?

— Усложнения ли има, Пат?

— И то какви. Разпитахме Мърей. Естествено нищо не знае. Според него Ан Майнър е изкукуригала истеричка. Отдавна е искал да я махне и е убеден, че тя е усетила това и още повече е побесняла. Не се е учудил никак, когато му казали, че се е самоубила.

— Ясно.

— Разбира се, на Мърей му беше ясно, че тук става въпрос не само за Ан Майнър, а има и нещо много по-важно. Трийсет минути след като го освободихме, настана истински ад. Нещо се случи и се изсипа върху мен. До този момент изобщо не съм подозирал, че политиците в този град са толкова нечистоплътни. Да, страхотна каша забърка, братле.

— Ще си я сърбам, не се бой. А в квартирата на Ан… имаше ли отпечатъци?

— Нито един. Ваната е чиста като огледало. Намерихме няколко косъма, но всичко останало е измито. Взехме проба от водата. Съвпада. Следите са от същия сапун.

— Разпитахте ли за предсмъртното писмо?

— По дяволите, нямах време за това! Двама от хората ми започнаха да разпитват в Зироу Зироу Клъб, но ги извикали на телефона и ги посъветвали да не се бъркат в тази работа, за да си нямат неприятности.

— Какво направиха те?

Гласът на Пат прозвуча злобно:

— Не се уплашили. Открили, че им се обаждат от телефонна кабина в метрото. Свързаха се с мен и ме помолиха за инструкции. Дадох им ги. Казах им да счупят няколко глави наведнъж, ако се наложи.

Засмях се.

— Аха, значи се сърдиш, а?

— Направо полудявам. Хората плащат, за да ги защитават. Интересно за кого ни взимат? За домашни прислужници?

— Някои смятат именно така — забелязах аз тъжно. — Виж, Пат, имам нещо за теб. Разбирам, че е късно и така нататък, но работата е важна. Ела по-бързо тук. Става ли?

Не зададе никакви въпроси. Чух го да се измъква от леглото и да включва лампата. Продиктувах му адреса на Лола и затворих.

Лола отиде в кухнята и се върна с един поднос и малко бира. Отвори една бутилка и наля в чашите, като ми подаде по-голямата.

— Какво има? — попита тя, докато се настаняваше в креслото срещу мен.

— Мисля си колко хубаво ще раздрусаме някои хора.

— Мърей ли?

— Него също.

Изпихме мълчаливо бирата и отворихме още една бутилка. Лола седна на дивана и се сви съблазнително на кравайче.

— Ти ли ще дойдеш при мен, или аз да дойда при теб? — обърна се глезено тя към мен.

— Аз ще дойда при теб.

Лола се отмести, за да ми направи място, и запуши бутилката.

— Това е, за да предпазим едната ръка от усложнения.

— А другата?

— Нека си има усложнения.

Засмях се и толкова силно я притиснах към себе си, че Лола изсумтя в рамото ми:

— Майк… мисля, че децата от колежа знаят нещо. Много е приятно да те целувам по врата.

Не можех да не се съглася с Лола. Когато бирата свърши, тя донесе още една и се върна в обятията ми. Може би в този момент би трябвало да мисля за Нанси, да организирам нещо, да бързам за някъде, но ми беше толкова хубаво да си седя до Лола и да се смея на тези глупости. Момиче като нея винаги може да ви върне това, което сте смятали за отдавна загубено.

Пат пристигна доста бързо. Лола отвори вратата усмихната, а аз извиках:

— Лола, запознай се с Пат Чембърс, най-изискания сред всички изискани.

— Здрасти, Лола — поздрави Пат, като влезе в стаята и хвърли шапката си на дивана. Явно нямаше намерение да си губи напразно времето. — Казвай каквото имаш за казване.

Лола взе книжката от масата и аз я подадох на Пат.

— От колекцията на Мърей. Шифър. Ще можете ли да се оправите с него?

Устните му се свиха в тясна ивица.

— Мнемоничен код! По дяволите!

— Какво?

— Залагам главата си, че това е мнемоничен код. Всеки символ означава нещо, което е в паметта само на един човек.

Оставих чашата.

— Нали момчетата от Вашингтон са се справяли с доста по-сложни неща?

— Да, но това е нещо различно — поклати глава Пат. — Само си представи. Да допуснем, че си ми казал някоя дума, чието значение не разбирам. Как да се досетя коя е тя? Ако не я повтаряш, използвайки различни символи и съчетания от букви, запазени в паметта ми, няма да отгатна значението дори и приблизително.