Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Не знаех колко време съм лежал така. Има времена, когато тялото намира невероятни възстановителни сили. В съзнанието ми проникна звук, протяжният вой на сирена ме накара да дойда на себе си. Изправих се на крака, като се придържах за перилата. Взех машинално шапката си и олюлявайки се, излязох навън. На улицата се бе събрала тълпа, но дори и да ме бяха забелязали, никой не го показа. Сега бях доволен от дъжда и тъмнината, които ме обвиваха като пелена, и се затътрих към колата си.

Когато я намерих, се свлякох на седалката и придърпах вратата със сетни сили. Гърдите ми сякаш бяха станали на каша, в главата ми се бе настанила гигантска ковачница, а тялото ми бе обхванато от силен огън. Нямах никакви усещания за врата, си, но въпреки това не можех да дишам от болка.

На улицата изскърцаха спирачките на полицейска кола, чу се шум от много крака, тълпата шумеше възбудено и този шум нарастваше с всяка измината минута. Не можех да стоя повече прав на седалката. Майната им на всички. Позволих на очите си да се затворят, паднах на пода и зарових нос в залежите от мръсотия.

Беше ми студено, по-студено от когато и да било преди. Целият бях мокър, треперех и не исках да повдигна глава, защото японците ме чакаха само на двайсет ярда. Някъде зад линията на фронта имаше един вагон-кухня и аз вдъхвах жадно миризмата на горещо кафе и пържоли. Момчетата се бяха наредили на опашка за дажбите си. Исках да им извикам да дойдат и да ме вземат, да повикат артилерийски заградителен огън, за да можех да се измъкна от тази лисича дупка, но ако викнех, японците щяха да открият местоположението ми и да ме затрупат с гранати.

Едва успях да си отлепя очите. Дъждът влизаше през отворения прозорец. По тялото ми се стичаха вадички вода. Отново долавях мирис на кафе. Подпрях се с ръце на пода и някак си успях да се наместя зад волана.

Тълпата беше изчезнала. Нямаше и полиция. Улицата отново беше безлюдна. Имаше само дъжд: потоци вода, които миеха тротоарите. И черните квадрати на прозорците. Мъглата в главата ми бавно се вдигаше. Пъхнах ръка под сакото си и измъкнах пистолета. По-точно това, което беше останало от него. Куршумът бе улучил патлака ми и се беше наместил в никелировката. Приличаше на сплескана уродлива амеба, инкрустирана в метал. В гърдите ми гореше адски огън, но по кожата ми нямаше дори драскотина.

А някъде някой си мислеше, че вече съм на оня свят.

Опипах колана си — книгата беше там. Не можех да видя какво представлява, затова я пъхнах в жабката за по-късно.

Изминаха още десет минути. Вече чувствах, че съм в състояние да държа здраво волана. Запалих колата и пуснах фаровете.

Веднага го забелязах. Пръстенът на Рижата не проблесна на слабата светлина, която идваше от таблото.

На малкия ми пръст, откъдето в бързината го бяха издърпали се мъдреше дълга червена драскотина. Пръстенът беше изчезнал. Бяха дошли да го вземат по-рано, отколкото очаквах.

Нещата започнаха да се проясняват.

За Лола времето не означаваше нищо. Беше казала, че ще чака, и чакаше. В цялата сграда светеше само нейният прозорец. Видях как сянката й на два пъти пада върху пердетата, след това се отдръпваше назад в стаята. Не бях забравил онази квитанция за неправилно паркиране. Този път си намерих място, което не беше платен паркинг, и се качих на тротоара.

Излязох от колата и веднага съжалих, че върху тротоара не е застлан килим, който — макар и малко — щеше да притъпи болката в краката ми. Всяка стъпка отекваше в главата ми и оставяше огнена следа, а когато запалих цигара, димът сви белите ми дробове в мъчителен спазъм и заби хиляди ножове в гръдния ми кош.

Стълбата ми се стори безкрайна. Изкачвах едно-две стъпала, почивах малко и после продължавах. Стигнах апартамента, натиснах бутона и без да се отлепвам от него, се облегнах на вратата.

Разнесоха се бързи стъпки. Вратата се отвори.

Не предполагах, че видът ми е толкова ужасен. Лола въздъхна:

— О, Майк! — и нежно погали лицето ми, после ме хвана за ръката и ме вкара в стаята.

— Не съм много във форма.

Беше ми доста трудно да се усмихна. Лола ме погледна и поклати тъжно глава.

— Ще дойдеш ли при мен някога, когато не се нуждаеш от болногледачка?

Много бавно я обърнах към себе си. Тази жена беше прекрасна. Висока почти колкото мен, в зелен халат, под който очертанията на тялото й се долавяха при всяко нейно движение. Любувах й се, вдишвах аромата на парфюма й. Меката й коса се спускаше по раменете й като водопад. Искаше ми се да затворя очи и да потопя лицето си в този водопад. Лола бе красива по един неповторим начин. Всъщност беше имала тази красота винаги, но сега тя се бе проявила с още по-голяма сила.