Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Недалеч от мястото, описано ми от Лола, имаше едно заведение, което се казваше „Моника“. Червеният неонов надпис блещукаше през дъжда. Приближих се и видях, че вътре имаше шепа посетители, които пиеха унило питиетата си. Реших, че мога да започна оттук.

Спрях колата, вдигнах яката на шлифера си и се затичах към вратата, преодолявайки осезателната съпротива на силните водни струи. Докато стигна, панталоните ми се намокриха съвсем, а обувките ми подгизнаха.

Когато нахлух в заведението, главите на посетителите се обърнаха като на хористи. Три от тях принадлежаха на момчета, които явно бяха принудени да седят тук и да чакат дъжда да спре. Веднага се върнаха към пиенето си. Двете дами, явно интересуващи се много повече една от друга, отколкото от мъжете, се върнаха към размяната на премрежени чувствени погледи и притискането на крака. Други две сладурани се усмихнаха приветливо, готови да се борят помежду си за правото над новопристигналия. Клиентите на „Моника“ бяха най-различни.

Зад бара се извисяваше едър тип с белег на брадата. Едното му ухо, голямо колкото пържола, по форма и цвят приличаше на цветно зеле. Готов бях да си изям шапката, че не се казваше Моника. Попита ме какво ще поръчам. Поисках уиски и горната му устна се изви в усмивка.

— Още един нормален — изграчи той, с отвращение кривейки уста. — Това място се променя.

Лесбийките му хвърлиха гневен поглед и извърнаха оскърбено глави, а той продължи:

— Дори и дамите са се изчанчили. Там, където работех преди, момичетата бяха готови да се изподерат за мъж. Тук дамите не мислят за нищо друго, освен за дами.

— Вярно е, у тях няма нищо женствено — съгласих се аз.

— В ъгъла седят две свободни. Върви, може да ти харесат.

Той ми кимна приятелски, аз взех чашата, хвърлих един долар на стойката и се насочих към отдалечения ъгъл на помещението. Там наистина седяха две куклички, само че вече бяха заети. Две жени, облечени в мъжки дрехи, ги забавляваха много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз.

Затова седнах сам на една маса до пианото и започнах да ги наблюдавам. Един от младежите се свлече от столчето пред бара и седна срещу мен със самодоволна усмивка.

— Барманът не е много свеж, не мислиш ли?

Измучах нещо неопределено и отпих от уискито.

Тези типове ми действаха на нервите.

— Нов си тука?

— Да.

— От града ли си?

— Да.

— А-а… — Той се намръщи. — Имаш среща, така ли?

Тоя май искаше юмрук в мутрата и точно щеше да си го получи, когато премислих и измърморих:

— Трябва да видя едно момче на име Мърей Кендид. Каза ми къде живее, но аз забравих.

— Мърей ли? Той е най-добрият ми приятел, но преди седмица пак се премести. Джорджи разправяше, че сега е някъде около магазина за хранителни стоки, на север, през два квартала. Отдавна ли го познаваш? Миналата седмица аз… Защо си отиваш… Ние още не…

Дори не се обърнах. Ако тази отрепка се помъкнеше след мен, здравата щеше да си изпати. Барманът ме погледна и промърмори, че тия гримираните пречат на бизнеса. Съгласих се.

Но момчето ми даде точен ориентир. Може би трябваше да го потупам по рамото. Това щеше да го направи щастлив.

Подкарах бавно по улицата, после обърнах и потеглих в обратната посока. В магазина беше тъмно. Пердетата на апартамента горе бяха спуснати. До тротоара видях няколко коли. Напъхах се между тях и изчаках двамата пешеходци да се изгубят в дъжда.

Трудно можех да избегна тичането. Пресякох улицата и побягнах към магазина и влязох във входа уж да запаля, но всъщност исках да се огледам. Нищо не се виждаше. Блъснах вратата и тя се отвори. На видно място висяха две пощенски кутии. На едната пишеше „Байл“. Това беше името, което висеше на табелата над магазина. Другата нямаше надпис и явно бе предназначена за горния апартамент.

Това трябваше да бъде.

След няколко минути очите ми привикнаха с тъмнината. Забелязах паянтова стълба, покрита с избелял килим. Мъчех се да се изкачвам безшумно, но въпреки това стъпалата под краката ми непрекъснато скърцаха. На тясната площадка на втория етаж видях разкривена врата с надпис „Байл“. Продължих нагоре, като опипвах с ръце стената. Тук стълбата беше по-нова и стъпалата не издаваха нито звук. Стигнах до целта и замрях, вслушвайки се в едва доловимия шум.

Вътре имаше някой. Някой, който се движеше меко и бързо.

Хванах бравата и я натиснах леко, докато езичето излезе съвсем безшумно от гнездото си. Пантите бяха смазани добре и вратата се отвори без звук. В антрето цареше пълен мрак. От стаята в дъното идваха приглушени шумове.