Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

На тревата се търкаляше консерва с умрели дъждовни червеи. Изхвърлих ги, изплакнах кутията и я напълних с вода.

Отидох при Пат, без да му се обаждам предварително. Той стисна ръката ми, заведе ме в кабинета си и ми подаде заключението.

— Ето, Майк. Удавила се е. И времето съвпада. Няма никакви съмнения.

Хвърлих заключението на масата, без да го чета.

— Патологът тук ли е?

— Долу е, още не си е тръгнал.

— Провери.

Той се опита да попита нещо, но премисли и позвъни.

— Засега е тук.

— Помоли го да почака.

Без да сваля очи от мен, Пат изпълни молбата ми, а след като затвори телефона, наведе се през бюрото и попита:

— Този път какво?

Поставих кутията на масата.

— Дай го за анализ.

Той я взе, разклати я, намръщи се и се вгледа в мътилката, която се вдигна. Като разбра, че нямам намерение да му обяснявам каквото и да било, той стана рязко и излезе. Чух шума на асансьора, който се носеше надолу.

Изпуших почти половин пакет Лъки, преди отново да чуя асансьора. Пат беше извън себе си от яд. Хвърли кутията на масата и се обърна към мен с разкривено лице.

— Е? Вода, пълна с всевъзможни гадости. После започнаха да ме разпитват. Гледах като пълен идиот. Ще заповядаш ли да обясня на всички, че един частен детектив използва лабораторията на полицията като своя собствена?

— Защо не попита дали това са намерили в белите й дробове. Не в стомаха, а в белите дробове. Когато се дави, човек започва да се задушава, защото в гърлото има една клапа, която се затваря. Тя предпазва белите дробове да не попаднат в тях разни неща. Не е трудно да се задушиш по такъв начин. Достатъчна е само една капка вода, за да се затвори тази клапа. Водата попада в стомаха, а не в белите дробове. Върви и попитай.

Очите на Пат щяха да изхвръкнат от орбитите. Зъбите му се оголиха в сатанинска усмивка и той произнесе бавно:

— Ти, гадно копеле…

Разговорът по телефона продължи не повече от минута, но беше твърде оживен. Пат затвори и се срути в креслото.

— Ще проверят пак. Но мисля, че си прав.

— Вече го казах.

— Почакай, Майк. Трябва да изчакаме заключението. Сега ми разкажи всичко.

— Много е просто, Пат. Ан Майнър сигурно е била удушена в квартирата си. После са я хвърлили в реката.

— Значи са мъкнали тялото от дома до реката и никой не ги е видял?

— Че кой се мотае из улиците по това време?

— А предсмъртното писмо?

— Струва ми се, че и това мога да обясня.

Пат хвана главата си с две ръце.

— Слушай, аз все пак не съм пълен глупак. Толкова години вече работя в полицията. Всичко върви добре, но се появяваш ти с идиотските си идеи и… Какво става с мен? Оглупявам ли, остарявам ли? Или се превръщам в някакъв тъп бюрократ? Какво става с мен, Майк?

Засмях се.

— Не се вълнувай, нищо ти няма. Просто забравяш, че понякога престъпникът е по-опитен и от най-добрия полицай. Постави се на мястото му. Ще ти помогне.

— Глупости.

— Сега имаме две убийства. Не сме се оправили с първото, но второто ни показва с кого ще си имаме работа. Това не са аматьори.

Пат вдигна глава.

— Спомена, че можеш да обясниш…

— А, не, миличък. И ти трябва да се помъчиш малко.

Телефонът отново иззвъня и Пат вдигна. До края на разговора лицето му остана каменно.

— Водата в белите дробове е чиста. Има следи от сапун. Явно са я удавили във ваната.

— Тогава трябва да се радваш.

— Е, да, има с какво да се гордея. Сега ще ме чакат с поздравления, защото съм се досетил. А аз какво ще отговоря?

Когато излизах, Пат отново ме наруга, но този път с усмивка.

И аз се усмихвах. Част от работата, прекалено тежка за сам човек, щеше да се поеме от полицията. Там имаше хора и оръжие. Също и мозъци. Сега вече щяха да хвърчат глави, по дяволите, наистина щяха да хвърчат глави, и то много скоро! Усещах го!

Хапнах в една закусвалня, преди да тръгна за вкъщи. Като натоварих подноса с всичко, което предлагаше заведението, аз се настаних удобно на една свободна маса и започнах да ям, без да бързам. После запалих цигара и усетих как ме спохожда сито блаженство. Всички парченца от мозайката, всички части от тази история бяха вече в главата ми, но упорито отказваха да се подредят в цялостна картина.

Навън се смрачи, а заедно с мрака започна да ръми. Вдигнах яката си и криейки се под стрехите, стигнах до колата. Трафикът бе натоварен. Докато стигна до вкъщи, дъждът се усили. Небето не даваше никакви признаци за проясняване. Когато излязох от гаража, аз се затичах, но въпреки това се намокрих до кости.