Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Прекрасно. Заинтригувахте ме. Тайна ли е?

— Не. Открих чанта, претъпкана с детски дрешки. И няколко снимки.

— Детски дрехи?

— Били са на Рижата… или на детето й.

Той се замисли и после си призна, че това е истински ребус.

— Сега вървете да спите. Обадете се, ако се наложи.

Очите ми горяха, изпитата бира ми пречеше да мисля. Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса, после рухнах на дивана и потънах в дълбок сън. Прекрасен непробуден сън, който ме изолираше от всички безобразия на битието и оставяше само една неясна мечта…

Камбана. Тя звънеше, звънеше, а аз се мъчех да се скрия от този звън като от досадна муха, но не успях. Накрая се събудих. До главата ми телефонът се тресеше и аз едва сподавих желанието си да го грабна, за да го запратя в стената.

Беше Велда.

— Майк… ти ли си? Майк, отговори!

— Аз съм, скъпа, аз. Какво искаш?

В гласа й долових облекчение.

— Къде беше, по дяволите! Търсих те по всички кръчми из града.

— Тук бях.

— Звънях четири пъти.

— Спях.

— А, пак си се мотал цяла нощ… Коя беше този път?

— Зелени очи, сини коси, пурпурна кожа. Защо ми досаждаш? Кой от нас е началникът?

— Рано тази сутрин се обади Пат. Научил е нещо във връзка с Фини Ласт. Обади му се.

— Да беше казала веднага!

Затворих, набрах номера на полицията и дежурният ми обясни, че капитан Чембърс е на работа, но в момента го няма, бил излязъл по служба.

Беше единайсет и петнайсет. Половината ден беше минал. Събрах детските дрешки в чантата, сложих снимките в страничния джоб, после отидох в банята и застанах под душа.

Телефонът отново зазвъня и трябваше да шляпам мокър по пода.

Пат се засмя.

— Как прекарваш времето си, приятел?

— Ако знаеше, щеше да поискаш да си сменим местата. Велда каза, че знаеш нещо ново по въпроса за Фини.

Той веднага премина към същността.

— Тази сутрин получих съобщение от Крайбрежието. Изглежда, Фини Ласт е заподозрян в убийство. Но работата е там, че този, който би могъл да го разпознае, е мъртъв. Налице е само словесен портрет.

— Това вече е нещо. Не е трудно да го опише човек. Зализан. Какво смяташ да правиш?

— Направих запитване. Ако описанието съвпадне… Имам копие от негова снимка. Направих го от разрешителното за оръжие. Вече го изпратих.

— Значи, когато се наложи, можем да го задържим като заподозрян… Ако го намерим.

— Това е всичко. Просто исках да знаеш. Сега съм зает. Смъртен случай. Трябва да напиша рапорт.

— Някой от нашите познати ли?

— Една бардама от Зироу Зироу Клъб.

Ръката ми стисна слушалката.

— Как изглежда тя, Пат?

— Блондинка на около трийсет години. Патологът мисли, че е самоубийство. Намерено е писмо.

Не ми трябваше да питам как се казва. В Зироу Зироу може би имаше цяла дузина блондинки, но аз не се съмнявах за коя става дума.

— Самоубийство ли е, Пат?

Явно тонът ми не му хареса.

— Безусловно.

— И се казва Ан Майнър!

— Да… Ти… откъде…

— Тялото в моргата ли е?

— Да.

— Чакай ме там след двайсет минути, чу ли?

Пристигнах след четирийсет и пет. Пат крачеше нетърпеливо отвън. Когато видя физиономията ми, поклати глава.

— Сякаш само преди миг си излязъл оттук — каза той. — Понякога умрелите изглеждат по-добре от теб.

Влязохме. Пат дръпна покривалото.

— Познаваш ли я?

Кимнах.

— Във връзка с делото Санфорд?

Пак кимнах.

— По дяволите, Майк! Патологът е напълно сигурен, че става въпрос за самоубийство.

Взех крайчето на покривалото от ръцете му и покрих лицето на Ан.

— Убита е, Пат.

— Добре, приятелю, хайде да отидем някъде и да поговорим.

— Не съм гладен.

Спомних си изминалата нощ. Усмихнатата светлокоса искаше да се убеди, че тялото й все още можеше да привлича вниманието на мъжете. Но бе привлякла не само моето внимание…

Пат ме дръпна за ръкава.

— Аз пък съм гладен и моргата не е в състояние да намали апетита ми. Искам да зная по какъв начин явното самоубийство ще се превърне в убийство.

Наблизо имаше специализирано заведение за италианска кухня. Пат поръча спагети и бутилка червено вино.

— Както знаеш, името й е Ан Майнър. Работела е като бардама в клуба на Мърей Кендид. Преди това е била танцьорка в разни барове, а още по-рано — стриптийзьорка. По думите на колегите й в последно време не била много на себе си. В прощалното й писмо пише, че не е успяла да намери своето място в живота и е уморена от всичко това. Сравнихме почерка й с други документи.