Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Ключът в бравата се превъртя, без да отключи. Опитах пак, но ефектът беше същият. Тогава забелязах драскотини. Бравата беше разбита. Измъкнах пистолета и ритнах вратата с крак. Тя се отвори с трясък и аз връхлетях вътре. Очаквах посетители, но освен мен вътре нямаше никой.

Из целия апартамент лампите светеха и всичко беше преобърнато с краката нагоре. Течението продухваше прашните вътрешности на дюшека и канапетата, от които дамаската беше съдрана. По пода се търкаляха празни чекмеджета. Дрехите, чиито джобове бяха обърнати наопаки, бяха натрупани на купчина. Не бяха подминали дори хладилника: бутилки, буркани и всичко останало бе разхвърляно по пода на кухнята, а над него кръжаха рояк мухи.

Грабнах телефона и набрах номера на портиера.

— Обажда се Майк Хамър от 9-D. Търсил ли ме е някой?

Отговорът беше отрицателен.

— Не се ли е мотал наоколо някой подозрителен тип днес?

Отговорът отново беше отрицателен. Портиерът се поинтересува дали не е станало нещо.

— Не, но скоро, да го вземат, дяволите, ще стане! Някой е ровичкал из апартамента ми — казах аз, едва сдържайки гнева си.

Портиерът се развълнува и трябваше да го помоля да млъкне. Не ми се искаше да отговарям на въпросите му и да плаша съседите.

Влязох в спалнята и се заех да разчиствам купчината дрехи, докато не се натъкнах на чантата. Подплатата й беше разпрана, ципът — отворен, а детските дрешки се търкаляха по пода. Двата странични джоба зееха отворени. Снимките бяха изчезнали.

Направих пълна инвентаризация на това, което се намираше вкъщи. Отне ми два часа. Липсваха само снимките. После отново проверих. Не си струваше да се притеснявам. Петдесетте долара и часовникът си бяха на нощното шкафче, а няколкото стари пожълтели снимки бяха изчезнали.

За мен те не представляваха нищо, но за някого другиго означаваха много. Затова беше умряла Ан. Отпуснах тялото си на остатъците от креслото, запалих цигара с трепереща ръка и започнах да подреждам мислите си. На пода се търкаляше разкъсан пакет цигари. Поставките на настолните лампи бяха направени на парчета и проводниците висяха като прекършени пръсти.

Огледах се още един веднъж, като се взирах внимателно в почерка на обиска. Освен снимките бяха търсили още нещо. Нещо много малко. Мастилото от мастилницата беше изсипано. Спомних си за празната солница в кухнята. Разбира се. Всичко беше съвсем просто. Вдигнах ръката си и се усмихнах на пръстена.

— Те пак ще се върнат — казах му аз. — Този път не те намериха и затова пак ще се върнат, а ние ще чакаме.

Сега можех да се отпусна. Щеше да ми струва скъпо, но можех да се отпусна. Нещата започнаха да се очертават. Нанси е била главната фигура. Пръстенът беше Нанси. И те си искаха снимките обратно. За какъв дявол, можех да попитам. Снимките бяха стари и на тях нямаше нищо, но те бяха важни. Детските дрешки не означаваха нищо за тях, но пръстенът и снимките бяха ценни.

Очите ми се бяха вперили в далечината и аз виждах писмото на Нанси. Някой ден тя можеше да има нужда от мен… тя беше вършила много неща… и само едно от тях имаше някакво значение за нея… между нас има доверие.

Думи. Сега имах много думи. Блъскаха се в мозъка ми и се опитваха да си прокарат път към светлината. Какво, по дяволите, исках да си спомня? То крещеше, за да го чуя, но умът ми беше глух. Слушах, но не можех да го чуя. По дяволите, какво имаше тук? Какво се опитвах да си спомня? Някой беше казал нещо. Тогава то не означаваше нищо, но въпреки това е изплувало на повърхността и се появи едва сега. Кой го каза? Какво беше то?

Тръснах глава с надеждата да го върна обратно. Дрънченето на телефона ме изтръгна от унеса ми. От слушалката долетя гласът на Пат.

— Какво има, Пат?

— Исках да ти съобщя, че отново проверихме нещата. Всичко съвпада. Остана само да решим въпроса с предсмъртното писмо. Имаш ли нещо наум? Просто не мога да си го обясня.

Отвърнах уморено:

— Питай приятелите й дали някога не е говорила за самоубийство. Може преди да е мислила за това и дори да е написала предсмъртно писмо. Някой е успял да я разубеди, а писмото е запазил за всеки случай.

— Мислиш за всичко.

— Бих желал да е така, Пат.

— Шефовете смятат, че идеята ти не е лишена от смисъл.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че сме хванали змията за опашката.

— Това е единственият сигурен начин да се хване змия.

— Надявам се, че си прав. Продължаваш ли играта, Майк?

— Разбира, се, момчето ми. Ще ти се обадя, когато се появи нещо ново. Като сега например. Разпердушинили са целия ми апартамент: Търсили са пръстена на Нанси. Не са го намерили, но са взели снимките. Същите, които получих от блондинката.