Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Фалшифициран е!

— Не, Майк. Експертите го потвърдиха.

— Все пак трябва да се провери!

Пат наведе очи, когато видя израза на лицето ми.

— Ще го направя.

Той премести чинията със спагетите, гребна с вилицата и задъвка старателно.

— Според нас всичко е станало по следния начин: призори е отишла на моста при Ривърсайд Драйв, свалила е шапката си, обувките, сакото… оставила ги е на земята, а върху тях е поставила чантичката си и е скочила. Явно не е умеела да плува, а и роклята се е закачила за нещо под водата. Към осем и половина на брега дошли деца да ловят риба и първо намерили вещите, а после и нея самата. Едно от децата повикало полиция.

— Кога е настъпила смъртта?

— Приблизително пет часа преди откриването на тялото.

Сипах си вино и отпих.

— През изминалата нощ до два и четирийсет бяхме заедно.

Очите на Пат заблестяха.

— Продължавай.

— Питах я за Рижата и Ан ми даде чантата й, пълна с детски дрехи, съвсем нови.

Той кимна.

— Изглеждаше ли ти уплашена? Или потисната от нещо?

— Имах работа с напълно нормална и щастлива жена. Това не е самоубийство.

— По дяволите, Майк! Аз…

— Кога ще правят аутопсията?

— Днес… Веднага! Отново ме караш да се съмнявам! Няма да се учудя, ако се окаже, че са я натъпкали с арсеник!

Пат остави вилицата, бутна шумно стола назад и тръгна към телефона. Когато се върна, той каза:

— Заключението ще бъде готово след два часа.

— Обзалагам се, че нищо няма да даде.

— Защо?

— Защото има някой, който е невероятно хитър!

— Или ти си невероятно глупав.

Запалих и му се усмихнах, припомняйки си всичко, което знаех за удавниците.

— Не можеш да разчиташ на глупостта ми.

— Мислиш ли, че това има връзка с Нанси?

— Да.

— Тогава ми дай доказателства, Майк. Без тях не мога да направя нищо.

— Ще ги имаш.

— Кога?

— Когато този, който знае достатъчно, падне в ръцете ни.

Пат се зае отново със спагетите, а аз довърших бутилката. Тъкмо приключи с храненето, когато го извикаха на телефона. След пет минути се върна и се усмихна.

— Теорията ни се провали. Специалистите са направили нова проверка на бележката. Няма никакво съмнение, че е написана от нея. Изключено е. Избий си това от главата.

Намръщих се, защото не можеше да има никаква грешка. Пат ме гледаше внимателно.

— Сега сам разбираш, че ще ми вземат делото.

— Остава аутопсията.

— Искаш ли да присъстваш?

Поклатих глава.

— Не, по-добре да се поразходя.

— Добре. — Пат погледна часовника си. — Обади ми се след два часа. Ще си бъда в офиса.

— И още нещо…

Пат се усмихна.

— Чудех се кога ще ме помолиш.

— Сега нямам време за такава колосална работа. Провери, моля те, всички болници. Искам да зная дали Нанси Санфорд е лежала в гинекологично отделение.

— Непременно, Майк.

— Благодаря.

Платих, взех си довиждане с Пат и тръгнах безцелно по улицата, подсвирквайки си някаква мелодия. Какъв чудесен ден, прекрасен… Само за убийства!

Да, всичко беше направено толкова чисто, че полицията не можеше да го нарече убийство… засега. Но аз можех. Можех да се закълна. Блондинката просто беше задавала въпроси не където трябва и някой бе решил, че трябва да й се затвори устата.

Обиколих целия квартал и се върнах при колата. Сякаш за разнообразие улиците бяха празни и ми се наложи дълго да стърча пред всеки светофар. Когато стигнах до Деветдесет и шеста улица, завих към реката и си намерих място на първия попаднал ми паркинг.

Откъм реката подухваше лек ветрец, който въпреки всички пречиствателни съоръжения донасяше характерната за промишлените градове воня. Водата имаше сивкав цвят, а пяната, оставена от плавателните съдове, изглеждаше твърде гъста. Почти като кръв. До брега тя вече имаше тъмнокафяв цвят… Гледката беше поносима, но ако човек се спре и размисли, му ставаше гадно.

Свалила си е шапката, обувките, жакета… сложила ги на платното, отгоре поставила чантичката си и скочила. Това не можеше да бъде внезапно решение. Така постъпва човек, който дълго е обмислял всяка своя крачка и е уредил всичките си сметки. Самоубийство ли?

Краката ми сами ме понесоха през тревата до водата. Там стоеше полицай — нисък дебелак с бутилка бира в ръце, който ме прие за свой човек, кимна ми и ме пусна да мина.

В главата ми засвири музика. Винаги става така, когато си мисля за невероятни неща. В ума ми се роди идея, която, макар и безумна, поставяше всичко на мястото му. Случаят щеше да остане у Пат.