Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Зная. Точно си мислех дали ще ми го кажеш, или не.

Тя се засмя с облекчение.

— Кой те предупреди?

— Сама се досетих. Виждала съм те някъде — теб или портрета ти. Сетих се едва тази вечер.

— И се помъчи по-скоро да ме изриташ от заведението?

— Да.

— Защо?

— Мърей не обича ченгетата, дори и частните.

— От какво има да се страхува един честен бизнесмен?

— Честен?

Ан закачи палтото си в гардероба, свали шапката ми от лампата, сложи я на закачалката, обърна се рязко към мен и се приближи.

— Не съм дете. Ти не беше дошъл в заведението, за да търсиш развлечения. Достатъчно беше само да споменеш името на Нанси, за да изстина от ужас при мисълта на какво намирисва цялата тази история. Покажи ми на какво си способен.

Дулото на пистолета ми се насочи към корема й, преди да успее да мигне. След като й дадох възможност да му се полюбува, прибрах пистолета в кобура и зачаках. Зениците й се разшириха.

— Ненавиждам Мърей. Не мога да кажа, че обичам останалите, но него го мразя. Мърей и момчетата му.

— Какво имаш против тях?

— Не се прави на наивен, Майк. Той е стар плъх. Не ми харесва какво прави с хората.

— На теб какво ти е направил?

— На мен нищо, но съм гледала какво прави с другите. На мен ми плаща заплата и това е всичко, но аз не съм сляпа. Може да ти извади душата с памук и е готов на всичко, за да постигне това, което иска.

Нямах търпение да докопам чантата. Ан разбра това. Тя се усмихна и напипа портфейла във вътрешния ми джоб.

— Донесе ли парите?

— Колкото успях да събера.

— Колко?

— Зависи какво има вътре. Какво се каниш да правиш с тях?

— Ще замина на дълго пътешествие. Ще направя всичко възможно, за да се измъкна от този град. Повръща ми се от него.

Приближих се и вдигнах чантата. Беше лека и мръсна. По кожата се виждаха следи от кал. Мислех си, че може би тук се намира отговорът, причината за смъртта на Рижата. Чантата беше заключена.

— Намерих я тази сутрин. Имаме нещо като килер, пълен с всякакви боклуци. Днес ми се наложи да потърся нещо там и се натъкнах на това. На чантата имаше етикет от автобусните линии на името на Нанси.

— Как се е оказала там?

— Преди време Мърей прави ремонт. Когато разчистваха помещението, всичко ненужно бе отнесено в килера. Явно тогава Нанси не е била там, а после е решила, че е загубила чантата.

Ан излезе и се върна с бутилка и две чаши. Пихме мълчаливо, после тя отново напълни чашите, седна в края на матрака и ме загледа. Приличаше на котка, свободна и спокойна, но криеща в себе си невероятна пъргавина и сила. Беше си подгънала краката и дори плътната тъкан не можеше да прикрие еластичната заобленост на бедрата й. При всяко вдишване гърдите й изпълваха гънките на роклята, борейки се с плата, и на мен ми се струваше, че най-накрая ще победят.

— Не се ли каниш да я отвориш?

В гласа й долових ирония.

— Трябва ми игла или карфица…

Ан остави чашата си в края на масата и се смъкна от матрака. Мина твърде близо до мен. Протегнах се и я спрях, но не се наложи да правя усилия, защото устните й светкавично се залепиха за моите, а самата тя се озова в обятията ми, притискайки се към мен толкова силно, че усещах всяка частица от възхитителното й тяло. Зарових пръсти в косата й и отметнах назад главата й, за да мога да целувам врата и раменете й, докато тя стенеше страстно.

Когато я пуснах, очите й тлееха като въглени, готови всеки миг да пламнат. Усмихна се, излезе и след малко до мен стигна шум от подрънкване на инструменти. Дрънченето утихна, но Ан не се върна веднага. Когато влезе в стаята, роклята й беше изчезнала, както и всичко останало, а тялото й бе покрито само от едно прозрачно халатче. Съвсем умишлено Ан мина пред лампата, за да потвърди догадките ми.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Когато е на теб — да.

— А ако не беше на мен?

— Пак щеше да ми хареса.

Ан постави на масата една от онези запатентовани играчки, които според рекламите би трябвало да решат всички проблеми, възникващи в едно домакинство, после измъкна от джоба ми цигара и я запали с настолната запалка. Издуха дима в лицето ми и попита:

— Това не може ли да почака?

Целунах връхчето на носа й.

— Не, мила, не може.

Когато пъхнах приспособлението в ключалката, Ан се отдръпна. Тази щуротия скърцаше и се въртеше, докато най-накрая се огъна. Обърнах инструмента от другата страна. Този път ми провървя. Чу се прещракване и ключалката се отвори. Но преди да успея да мръдна, светлината угасна. През пелената от цигарен дим проникваше само слабото мъждукане на настолната лампа.