Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Момчето беше толкова заето, че не чу нищо. Стоеше на едно коляно с гръб към мен и пресяваше чакъла през пръстите си. Изправих се и зачаках да се приближи заднешком към мен.

На паркинга се появи още една кола и момчето застина неподвижно, докато колата паркира и шофьорът не се махна. Тогава отново се захвана с работата си. Можех да се пресегна и да го докосна.

— Загубил ли си нещо? — казах аз.

Той се опита да стане, но движението му беше толкова бързо, че падна по очи. Направи още един опит да се надигне и да ми излезе със суинг, но този път бях готов. Ударих му един в устата и го забих в колата, но това сякаш не му беше достатъчно. Забелязах лупинга на лявата му ръка, наведох се и му нанесох серия от двойни удари. Не се опитвах да играя честно. Размазах с коляно носа му и той започна да вика, но се задави от собствената си кръв.

Наведох се и го вдигнах за яката, като го притиснах към колата. След това използвах юмрука си още няколко пъти и той увисна безжизнен в ръцете ми с широко отворени очи.

Пуснах тялото на земята, запалих клечка кибрит и я приближих към лицето му. По точно към това, което беше останало от него. Изругах тихо. Никога не бях виждал този тип. Беше млад и може би красив. Дрехите бяха скъпи и шити по поръчка. Отново изпсувах, опипах го и видях, че не носи оръжие. След това вдигнах портмонето му. Беше ръчна изработка, претъпкано с мангизи. Имаше няколко кредитни карти и шофьорска книжка на името на Уолтър Уелбърг. О чисто любопитство претърсих джобовете му, но в тях нямаше никакви ключове от кола. Навярно е търсел точно тях.

По дяволите! Загасих клечката кибрит, върнах се покрай колите и прескочих оградата, чувствайки се последен глупак.

Оставих колата където си беше и тръгнах през града по същия път, който ме бе вкарал в капана, само че този път не следях никого. Улицата беше пълна с таксита, вечерна тълпа излизаше на разходка. Вратите на нощните заведения бяха зинали като в гигантска прозявка, готови да погълнат всички посетители. Рекламата на Зироу Зироу Клъб намигаше примамващо. Портиерът отваряше прилежно вратите на спиращите таксита и прибираше бакшиш след бакшиш. Не успя да ме види как се промъквам, така че загуби един бакшиш.

Наклепаната с грим хубавица на гардероба ми хвърли професионална усмивка и номерче, а като видя синините по лицето ми, каза:

— Какво е станало? Да не би да ти е казала „не“, а ти не си й повярвал?

Усмихнах й се.

— Наложи се да се сражавам истински, рожбо.

Тя се наведе напред и подпря брадичката си с ръце, като по този начин ми показа всичко, което се намираше в деколтето на блузката й. А то беше в изобилие.

— Не я обвинявам, че се е сражавала — каза тя. — И аз на нейно място щях да постъпя така.

— Нямаше да ти се наложи.

Изпратих й въздушна целувка. Тя се престори, че я хваща, и я прибира в деколтето си. Очите й станаха тъмни и чувствени, когато тя каза:

— Трябва да дойдеш пак за шапката си. Може би ще ти изтъргувам нещо…

Една двойка във вечерно облекло се приближиха и тя се обърна към тях, докато аз влязох вътре. Повечето от масичките около дансинга бяха заети. На малката естрада се поклащаше някаква певица, която правеше много по-голямо впечатление с бедрата си, отколкото с гласа си. Никъде не се виждаше нито Мърей, нито някоя от неговите горили. Открих една по закътана масичка отзад, поръчах си хайбол и започнах да се наслаждавам на шоуто.

Келнерът донесе пиенето, но не бях успял да се справя и с половината от него, когато нечия ръка разроши косите ми. Вдигнах очи и видях усмихнатото лице на познатата ми бардама. Започнах да ставам, но тя ме тикна обратно на стола и придърпа един за себе си.

— Търсих те — каза тя.

Протегна се, взе една цигара от моите и я почука по масата. Когато я запалих, издуха бавно гъста струя дим във въздуха.

— Спомена нещо за пет стотачки…

— Продължавай.

— Бих могла да ти помогна.

— Да?

— Но не и за пет стотачки.

— Вдигаш си цената?

— Може би.

— Какво си мислиш ти? Пет стотачки могат да ми донесат много неща.

Идваше краят на номера с факлите и блондинката дръпна още веднъж, смачка цигарата в пепелника и каза:

— Виж какво, изчезвай, преди да са запалили лампите. Свършвам в един след полунощ. Чакай ме на ъгъла. Ще отидем у дома и ще си поговорим.

— Става.

— И по-добре вземи повече от пет стотачки.

— Ще видя какво мога да направя — отвърнах аз.

Тя се усмихна и постави ръката си върху моята.

— Знаеш ли, ти си доста симпатичен… Ще се видим в един.