Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— А какво ще кажеш за рисунъка, Нат? Познаваш ли някого, който може да каже откъде е?

— Ако намериш фирмата, която го е изработила… — той сви рамене, — може би ще откриеш нещо в дневниците им. Разбираш ли, триста години… значи е изработен в Стария свят. А междувременно войната и нацистите са унищожили всичко. — Още веднъж вдигна рамене, този път безпомощно. — Тогава не е имало големи фирми, а само малки семейни работилници от типа „баща и син“. Най-вероятно пръстенът да е бил направен по поръчка.

Взех пръстена и го сложих обратно на малкия си пръст.

— Е, какво пък, Нат. За опит пари не взимат. Така поне си спестих доста тичане.

Неговото пълно лице се изкриви във въпросителна гримаса.

— Нима полицията няма начин да възстановява изтрити надписи?

— Безспорно, но да допуснем, че намеря някакви инициали. Те положително ще бъдат на първия собственик, а тъй като пръстенът е женски, сигурно се е предавал от поколение на поколение и името се е сменяло всеки път. Не, надписът няма да ме доведе доникъде, дори и да открия кой е бил първоначалният собственик. Това беше само едно предположение. Ако не беше антика, проблемът можеше и да се реши. Сега се оказах в още по-объркана ситуация.

Станах и протегнах ръка за сбогом. Нат изглеждаше разочарован.

— Тръгваш ли си, Майк? Да отидем у дома да се видиш с жена ми. Не си идвал цяла година.

— Не сега, Нат. Някой друг път. Поздрави Фло и децата от мен.

— Непременно. Децата направо ще полудеят, че не съм те завел у дома.

Оставих го да стои на вратата и се качих в колата.

Пръстенът на Рижата проблесна на малкия ми пръст и аз си спомних колко изящно държеше тя олющената чашка с кафето.

По дяволите! Държах ключа в ръцете си, но не можех да открия ключалката! Защо убиецът беше свалил пръстена от ръката й, след като не можеше да го изведе на вярна следа?! И кой беше дангалакът, който го носеше със себе си, докато не го загуби? Късметът направо ми се навираше в ръцете и не трябваше да го изпускам.

Сякаш в мен имаше двама души. Единият караше колата, спазвайки правилата за улично движение, и спираше на светофарите, а другият задаваше въпроси. Защо всъщност ме биха? И защо всичко беше планирано по този начин? О, всичко бе планирано прекрасно! Не бях достатъчно важна личност, за да ме убият, но си заслужих един първокласен кьотек. Предупреждение ли беше това?

Разбира се. Какво друго?

Мърей и неговите момчетата не знаеха историята на раждането ми от Адам, но усетиха играта и ме изчислиха като хитро копеле или като някой със задни мисли, така че това си беше предупреждение да стоя настрани. Някой от горилите бе убил Рижата или поне беше свързан по някакъв начин с убийството й.

Бях стигнал в града, без да разбера. Бях пресякъл авенюто и карах по пътя, по който вече бях минавал. Когато забавих пред паркинга, разбрах какво търсех.

Завих обратно и спрях на края на платното от другата страна на улицата, след това тръгнах към ъгъла, изчаках да светне зелено и преминах на отсрещния тротоар. Не бях сигурен, че беше същият пазач от миналата нощ, но този поне не дремеше.

Почуках и когато той отвори прозорчето, попитах:

— Някой да е губил тук нещо наскоро, приятел?

Оня поклати глава.

— Едно момче е изръсило ключовете от колата си. А вие какво, да не сте намерили нещо?

— Да, но не става дума за пари. Дрънкулка, която някоя дама би пожелала да си получи обратно. Само исках да попитам.

— Хвърлете поглед на вестниците. Ако въпросната вещ е скъпа за дамата, може би е дала обява. Носите ли я?

— Не, оставих я вкъщи.

— А-а-а — каза неопределено той и затвори прозорчето.

Канех се вече да си тръгвам, но преди да стигна до зданието на ъгъла, на паркинга се появи кола със запалени фарове, които осветиха редицата от коли. В тъмнината изплуваха нечии крака и тръгнаха между колите.

Заковах се на място.

Краката вървяха по същата алея, където бях нападнат миналата нощ.

Сърцето ми заби с всичка сила и другият човек в мене ми нашепна: „Ето защо си тук. Може би сега ще ти провърви. Само че този път не прави грешки. Отваряй си очите и хвани здраво пистолета.“

Фаровете на колата угаснаха. Хлопна врата. Чуха се стъпки и на светлото застана едър мъж, облечен в шлифер. Той размени няколко думи с пазача, засмя се и тръгна да пресича улицата. Почаках малко, след това се хванах за оградата и я прескочих.

Този път не рискувах. Стоях между колите и стената с приведена глава и тръгнах напред с леки стъпки. Чакълът изскърца на два пъти под краката ми и аз застинах на място, като се ослушвах напрегнато. После от съседната алея се чу слаб звук. Посегнах към кобура и измъкнах пистолета.