Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Не изчаках да се запалят светлините. Оправих остатъка от пиенето, махнах на келнера, платих и излязох във фоайето. Хубавицата от гардероба ми се присмя:

— О, много си нетърпелив. Още съм заета.

Докато ми подаваше шапката, тя с удоволствие ми демонстрира още веднъж мястото, където беше скрила изпратената й от мен въздушна целувка. Измъкнах една банкнота, свих я на тръбичка и я пъхнах в това омайно местенце.

— Ако шефът ти не я намери, задръж я за себе си.

— Дори и през ум не му минава да погледне там — усмихна се съблазнително тя. После се изправи и непосредствеността й се изпари. — Но ако искаш да я преследваш, ще трябва сам да си я вземеш.

Този път просто си взех шапката и тръгнах към вратата. По дяволите, да не бях индийски бродяга. Но може би индийците знаеха нещо, щом си играеха на подобни игри.

Часовникът ми казваше, че трябва дълго да чакам, така че минах два квартала и намерих един бар, в който имаше няколко празни столчета. Поръчах си сандвичи и бира и се настроих да прекарам приятно вечерта, но мислите ми непрекъснато се връщаха към блондинката. Най-после щях да науча нещо по-определено. Петстотин зелени. Половината от хонорара ми. След два часа вече бях решил и се приближих до телефонната будка, пуснах една монета и помолих за междуградски разговор.

Телефонистката се обади и аз й дадох номера на клиента си. Гномът проквака „ало“ и ми каза, че мистър Бърин се е оттеглил в покоите си. Когато настоях да говоря с него, остави телефона и започна да мърмори нещо. Бях привършил вече жетоните, когато мистър Бърин процеди едно заспало „добър вечер“.

— Мистър Бърин, Майк се обажда. Извинете, че ви безпокоя, но изникна нещо важно.

— Така ли? Нещо, което трябва да знам?

— Да. Трябва да го знаете.

Той се изкашля и прогони умората от гласа си.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза, Майк. Какво има?

— Мога да получа информация относно Рижата. Отначало предложих пет парчета…

— Какво?

— Петстотин долара, ако дамата успее да разбере нещо. Очевидно е успяла. Но сега иска още. Трябва ли да го направя, или да се опитам да измъкна сведенията от нея по друг начин?

— Но… За какво се отнася?

— Не ми каза. Иска да ме види по-късно.

— Разбирам — каза той и явно се замисли. След малко попита: — А вие какво мислите, Майк?

— Вие решавате, мистър Бърин. Според мен трябва внимателно да се прецени и ако стоката си заслужава, да се купи.

— Според вас информацията интересна ли е?

— Възможно е. Жената е бардама в Зироу Зироу Клъб и е познавала Нанси, поне в последно време. А според мен точно в това се крие тайната.

— Добре тогава, Майк. Сумата е тривиална… Поне за мен. Постъпете както намерите за добре.

— Добре, разбрахме се. Но тя иска мангизите веднага.

— Напишете чек, после ми се обадете и аз ще преведа телеграфично сумата на вашата сметка, така че утре ще можете да я получите.

— Добре. Ще ви звънна по-късно. Бъдете спокоен.

Затворих и се върнах в бара, а в дванайсет и половина взех такси, за да стигна до паркинга, където бях оставил бричката си.

В един и пет блондинката вече стоеше на ъгъла. Позна ме, отвори вратата и се плъзна на седалката.

— Накъде?

Отделих се от тротоара и се влях в потока от коли, който се движеше към центъра.

— Направо. Живея на Осемдесет и девета.

Между краката си стискаше чанта и аз кимнах:

— Там ли са материалите?

— Аха.

Блондинката извади червило и въпреки слабата светлина, започна да оправя грима си. Докато чаках пред светофара, разгледах я внимателно. Не беше никак лоша.

Тя се обърна, изгледа ме и върху устните й се появи лека усмивка.

— Интересуваш ли се?

— От чантата ли?

— От мен.

— Винаги съм се интересувал от блондинки.

Тя чакаше какво ще предприема по-нататък, но светна зелено и аз потеглих. На Осемдесет и девета завих към тротоара там, където ми показа, изключих двигателя и взех чантата.

— Надявам се, че не се каниш да духнеш?

— Така мислех, но после бях заинтригуван.

— От чантата ли?

— От теб.

Блондинката стисна ръката ми и след малко се, озовахме в квартирата й, която се намираше в стара постройка с високи тавани, построена в стил, който — не знам защо — архитектите наричаха модерн. Мебелите имаха ужасен вид, но бяха удобни и здрави. Когато хвърлих шапката си на лампата, тя каза:

— Може би ще се запознаем? Казвам се Ан Майнър.

Тя свали палтото си, като ме гледаше странно.

— Майк Хамър, Ан. Не съм застрахователен агент, частен детектив съм.