Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— По дяволите! — избухна Пат. — Защо не ги скри?

— Разбира се, като се обърне колата, пътища много. Дори нямаше да знам, че са толкова важни, ако не ги бяха откраднали. Не ме е грижа за тях. Търсели са пръстена. Защо? Това е въпросът.

— Аз също имам новини — каза Пат след кратко мълчание. — Получен е отговор от болницата в Чикаго.

Стиснах слушалката.

— Е?

— Нанси Санфорд е родила там преди четири години. Неомъжена. Отказала е да съобщи името на бащата и престоят й бил заплатен от някаква благотворителна група, която се грижи за подобни случаи. Детето се е родило мъртво. Никой не знае къде е отишла след това.

Ръцете ми трепереха и гласът ми беше почти изчезнал, когато му благодарих за информацията. Преди да пусна слушалката, Пат каза:

— А пръстена… По-добре го дай на мен, Майк.

Засмях се грубо.

— Не си познал. Случаят Нанси все още се води като самоубийство в твоите документи. Когато се превърне в убийство, ще ти го дам.

Пат започна да спори, но аз го прекъснах.

— Какво се каниш да правиш с блондинката и Мърей?

— Арестуваха го в клуба. Ще го доведат тук. Виж какво, по повод на пръстена… Трябва…

Изстрелях едно „благодаря“ и затворих. Щяха да разпитват Мърей. Следователно разполагах най-малко с два часа, въпреки че той имаше добър адвокат и необходимите връзки. Времето беше напълно достатъчно.

Мърей Кендид можеше да бъде открит на два адреса: в клуба и в дома си, който се намираше в представителната част на Бруклин. Не ми харесваше нито един от тях. На домашния телефон се обади един иконом, който с британски акцент ми съобщи, че господин Кендид не бил вкъщи и нямало да се върне преди полунощ, но той можел да предаде съобщението ми. Казах му да не се безпокои и затворих.

Още един иконом. Златни свещници и китайски порцелан от династията Мин.

Поставих ръка на шайбата и набрах номера на Лола. Тя ме позна веднага и се усмихна по телефона.

— Здравей, мили. Къде си?

— Вкъщи.

— Ще те видя ли?

Само няколко нейни думи и на душата ми ставаше ведро и спокойно.

— Малко по-късно. Сега съм затънал до гуша в работа. Може да ми дотрябва и твоята помощ.

— Разбира се, Майк.

— Познаваше ли Ан Майнър? Работеше при Мърей.

— Естествено. Познавам я от години. И какво?

— Мъртва е.

— Не!

— Да. Убита и аз знам защо. Случаят има нещо общо с Нанси и полицията се е заела с него.

— О, Майк… Защо се случват тези неща? Ан беше… една от нас. Никога не е правила нещо лошо. Винаги се е мъчела да помогне на момичетата. О, Майк… защо? Защо?

— Когато разбера това, ще знам кой я е убил. Сега е важно друго. Къде Мърей може да има квартира? Не говоря за дома му в Бруклин, а за някое място за развлечения или делови срещи.

— Имаше едно местенце във Вилидж, но не съм сигурна, че е същото, защото Мърей редовно сменяше подобни квартири. Не обичаше да се заседява на едно място, въпреки че Вилидж му харесваше. Веднъж бях там на едно парти, Майк, но не ми беше приятно, по-добре е да не говоря за това.

— Не е необходимо. Къде се намира горе-долу?

Лола ми обясни и аз си записах всичко.

— Ще трябва да поразпиташ. Мога да ти помогна, но…

— Кротувай. Ще го намеря сам. Не искам да си показваш носа навън.

— Добре, Майк. Моля те, внимавай. Пази се.

Усмихнах се. Малко хора се безпокояха за мен, а това беше много приятно усещане.

— Обещавам ти, мила. Ще ти се обадя, за да ти съобщя, че всичко е наред.

— Няма да ти простя никога, ако не го направиш. Ще чакам.

Оставих слушалката и я погалих.

Когато свърших с обличането, вече се беше стъмнило. Облякох ушития по поръчка костюм със специално място за кобура, който приличаше на артефакт от ерата на сухия закон. После влязох в шлифера, който измъкнах изпод купчината дрехи, и предвидливо пъхнах по един пакет цигари във всеки джоб.

Огледах за последен път хаоса в апартамента, излязох и отидох в гаража. Дъждът се беше усилил. Падащите косо водни струи разсичаха въздуха, шибаха тротоара и гонеха минувачите под покривите. Колите се движеха бавно. Приведените над волана шофьори гледаха внимателно пътя отпред. Чистачките на предните стъкла бързо и неуморимо тичаха напред-назад като побеснели дървеници.

Излязох на заден ход от гаража, завих към Бродуей и се влях в бавния поток от автомобили, които се движеха към центъра. Вилидж би трябвало да бъде претъпкан с туристи и местни жители, но по улиците не се виждаше жива душа. Дори такситата се бяха скрили на сухо. Понякога някоя врата на заведение се отваряше с трясък, отвътре изтичваше някой смелчага и се понасяше с вестник върху главата към някой друг бар или метрото. Но в общи линии тази вечер във Вилидж човек можеше да открие живот само под покривите.