Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Когато вратата се отвори наполовина разопаковах моя 45-калибров и застанах мирно, за да видя какво ще стане. После нещо падна на земята и се счупи. Някой прошепна на някого да внимава в името на божията любов. Значи бяха двама.

След това другият каза:

— По дяволите, порязах си ръката!

Чу се шум от преместване на стол, после звук от счупена чаша.

Първият глас се обади:

— Не ти ли казах да внимаваш?

— Затваряй си плювалника и не ми казвай нищо.

Чух как някой къса плат, а след това до ушите ми стигна същият глас:

— Дявол да го вземе, не мога да се превържа! Ще трябва да изляза.

Той тръгна към мен, като се пазеше от мебелите. Притиснах се към стената. За миг човекът застина на прага. Тъмният му силует се очертаваше на още по-тъмния фон на вратата. Ръката му докосна шлифера ми и той отвори уста, за да нададе вик.

Ударих го по челото с дръжката на пистолета. Коленете му се подгънаха под тежестта на тялото. Срина се право в обятията ми, а главата му увисна на една страна. Чух как кръвта капе по пода. Всичко щеше да бъде добре, ако бях успял да пусна тихо тялото на земята, но то се извъртя в ръцете ми, от кобура падна пистолет и затрещя по паркета.

Вътре настъпи пълна тишина. Нищо, дори звукът от собственото му дишане. Затътрих крака и тихо изругах, сякаш съм се блъснал в стената.

— Рей… Ти ли си, Рей?

— Да, аз съм — отвърнах тихо.

— Върни се тук, Рей.

Свалих шлифера и го пуснах на земята. Мъжът имаше приблизително моето телосложение и се надявах в тъмнината да мина за него. Наведох се тъкмо навреме. На вратата стоеше мъж с пистолет, прицелен точно на мястото, където трябваше да се намира коремът ми.

Името на моя приятел не беше Рей, а аз се бях отзовал на него.

Той ме видя, чу се някакво слабо изщракване и пламъкът от дулото на пистолета изригна в моя посока, но аз се бях дръпнал настрани, преди да натисне спусъка. Куршумът се заби в стената.

Скочих светкавично на крака и използвах патлака си. Разнесе се такъв грохот, че цялата стая сякаш полетя във въздуха. Без да чакам ответен изстрел, се пъхнах под креслото. Чувах как другият си търси прикритие. Беше съвсем близо до мен.

Не знаех дали ме вижда, или не. Можех само да лежа неподвижно и да дишам тихо. Но онзи не успяваше да направи същото. Поемаше си шумно въздух. После се уплаши, че могат да го чуят, и започна да се движи бързо. Оставих го да се поизпоти. Знаех къде е, но не стрелях. Той отново си смени мястото, учуден от мълчанието ми. Явно се питаше дали не ме е улучил. Кракът ми се схвана, от напрягането ръката ми се поду и вдърви.

Най-накрая онзи успя да овладее нервите си. Насочих пистолета към мястото, където според мен трябваше да се появи, и без да фиксирам определена точка, зачаках. Опитах се да си спомня какво ни бяха учили в армията. Действаше прекрасно в джунглите. По дяволите, трябваше да сработи и тук.

Тогава видях главата му. Иззад пердетата едва-едва влизаше светлина и удължаваше сенките. На този полусветъл фон се открояваше едно лице. Беше точно на мушката ми.

Пръстите ми бяха започнали да натискат спусъка, когато другият в антрето дойде на себе си. Краката му удряха по стената, а ноктите дращеха по пода. Той полежа няколко секунди, припомняйки си станалото, после изригна една мръсна псувня и запълзя към вратата.

Движението му сякаш освободи някаква невидима пружина. Този, който се криеше зад креслото, направи рязко движение, нададе див вой и скочи от укритието си в едно кресло, което ме прасна по главата точно когато 45-калибровият ми изтрещя. Преди да успея да избутам креслото, двамата изчезнаха от стаята. По стълбата се чуха стъпки, после на улицата изрева двигател на автомобил и всичко утихна.

Нямаше смисъл да ги преследвам. Драснах една кибритена клечка, намерих ключа и запалих лампата. Беше ми достатъчен само един поглед, за да разбера какво са правили. Покрай едната стена имаше голям стелаж. Половината от книгите лежаха на пода. Бяха разхвърляни, а много от тях — разкъсани.

Пъхнах пистолета в кобура и продължих работата оттам, където бяха спрели. На светло нещата тръгнаха доста по-добре. Изведнъж една от книгите се отвори и от изрязаната в страниците дупка изпадна малка книжка.

Някой извика на улицата. Един етаж по-долу се блъсна врата. Скрих книжката, взех шапката и шлифера си и се спуснах в луд бяг по стълбите, като изминах оставащото разстояние, прескачайки по две стъпала наведнъж. Отворената входна врата беше една любезна покана, въпреки дъжда, който продължаваше да вали навън. Нещо тежко ме удари по врата и в главата ми избухна фойерверк от невероятни звуци и огньове. Моето тяло вече не ми принадлежеше. Беше се превърнало в някаква пихтиеста маса. Нямаше болка, а само някакво светло розово вцепенение, внезапно нарушено от някакъв друг цвят: яркочервен. Усетих удар в гърдите и в последния миг на просветление разбрах, че се намирам в капан. Някой стреля в мен от упор.