Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Притеглих я бавно към себе си, очаквайки очите й да се притворят, а устните й да се разтворят за една жадна целувка. Устата й беше нежно легло от огън, езикът й задаваше въпроси, на които трябваше да отговоря веднага. Когато я отблъснах от себе, си, тя застина на място, дишайки тежко, преди да си отвори очите и да се засмее. Не беше необходимо да ми казва, че ми принадлежи. Знаех го.

Очите й ме наблюдаваха.

— Майк…

Прокарах пръсти по косата й, както бях желал.

— Какво, мила?

— Обичам те, Майк. Не, не ми отговаряй, че и ти ме обичаш. Дори не се опитвай. Само ме остави да те обичам.

Притеглих лицето й към моето и целунах затворените й очи.

— Това не е лесно. Трудно е да не го направя.

— Не трябва да го правиш, Майк. Предстои ми дълъг и труден път.

— Не, мила. Забрави всичко. Въобще не ми пука какво е станало тази година или миналата. Кой съм аз, по дяволите, че да поучавам хората? Ако трябва да се срамуваш за живота, който си имала, то тогава и мен би трябвало да ме е срам. И аз правех същото, но за мъжа то е естествено. Важно е не това, което правиш, а това, което мислиш. Ами че аз съм срещал безделници в баровете, които бяха готови да направят за мен много повече от добропорядъчните самаряни.

— Но аз искам с мен да е различно, Майк. Толкова много се старая да бъда… добра!

— Ти винаги си била добра, Лола. Познавам те отскоро, но се обзалагам, че винаги си била добра.

Лола стисна ръбата ми и се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Хамър. Безкрайно ме облекчавате. Затова ви обичам толкова много — прошепна тя и постави пръст върху устните ми, така че не можех да отговоря. — Но все пак ми предстои дълъг път. Искам да бъда достойна за твоята любов.

Нацелих се да я целуна по носа, но направих твърде рязко движение и неволно се намръщих. В ъгълчетата на устните й се появиха бръчки и тя ме загледа със загриженост. Посочи ми креслото.

— Зле ли си, Майк?

— Можеше да бъде и по-зле. Целиха се в гърдите ми, но куршумът улучи револвера. Сега винаги ще го нося със себе си. Получих и удар по врата, който едва не ми откъсна главата.

— Кой го направи?

— Ха! Беше доста тъмно, а и в бързината нямахме време да се представим един на друг.

Лола разхлаби вратовръзката ми и разкопча ризата. После седна на страничната облегалка на креслото и ме погали по врата. Дългите й нежни пръсти ласкаво успокояваха болката. Отметнах глава назад и затворих очи, наслаждавайки се на докосването й, на нейната близост. Тя започна да пее тихичко с ниския си приятен глас и аз съвсем се отпуснах.

— Те взеха пръстена на Нанси.

— Така ли…

Това не беше въпрос, а по-скоро твърдение, че е готова да ме изслуша, когато бъда в състояние да говоря.

— Открих бърлогата на Мърей. Две от момчетата му ровеха в книгите. Сигурно не е имал време да им каже къде е това, което търсеха.

— Намериха ли го?

— Не. Аз го намерих.

Ръцете й галеха раменете ми, масажирайки мускулите.

— Какво е то?

— Книжка. Малка книжка, скрита в една друга книга.

Без да откъсвам очи от нея, аз се протегнах и измъкнах книжката от джоба си. Чу се шум от прелистващи се страници.

— Това е някакъв абсолютен хаос.

— Напълно е възможно.

Хванах ръката на Лола, отместих я внимателно, като я целунах, и взех книжката.

Беше тефтер с кожена подвързия. По формат можеше да се побере точно във вътрешния джоб на мъжко сако. Редовете бяха прави, сякаш писани по невидима линия. Почеркът бе дребен и четлив.

Букви и цифри. Главни букви, малки букви. На пръв поглед напълно безсмислени знаци. И все пак се долавяше някакъв ред. Бързо разлистих страниците. Около една четвърт от тях бяха празни.

Лола гледаше през рамото ми.

— Какво е това, Майк?

— Код.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Не, но специалистите могат. А може би и ти ще успееш. Виж дали няма да откриеш нещо познато.

Тя прехапа долната си устна и проследи внимателно пръста ми, който се плъзгаше по редовете. В края на всяка страница тя кимваше с глава и аз отгръщах следващата.

И Лола не знаеше повече от мен. Вече се канех да затворя книжката, когато ръката й стисна моята.

— Какво има — веднага я попитах аз.

— Не, не може да бъде…

Лола се намръщи.

— Кажи ми, рожбо?

Пръстът й, с който показваше един знак, приличащ на стенографски символ, трепереше.

— Много отдавна… точно бях отишла в кантората на Мърей, когато му се обадиха по телефона. Той поговори малко и записа нещо в бележника. Струва ми се… струва ми се, че беше това… По-късно ми съобщи за една поръчка.