Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Един ден поумнях. Отказах се от всичко и влязох в болница. Нанси я убиха, а когато се върнах в дома, той беше изгорял. Върнах се заради Нанси — моята единствена приятелка. Тогава отидох при Барни и се натрясках.

— И се опита съвсем професионално да ме свалиш.

— Нямах намерение, Майк. Бях пияна и не можех да се отърва от навиците си. Ще ми простиш ли, Майк?

Бях готов да простя всичко при вида на това деколте. Но първо трябваше да си изясня някои неща.

— Нанси… какво ще ми кажеш за Нанси. Тя също ли следваше същия път като теб? Имам предвид смъкването по обществената стълба.

— Това става и с най-добрите от тях, рано или късно. Нанси също беше от „телефонните момичета“, само че се беше скатала по-рано от мен.

— Трябваше ли и тя да отиде в болница?

Лола се намръщи озадачено.

— Не, това беше странното. Тя беше много предпазлива. В началото направо се къпеше в пари, после внезапно напусна и изчезна от поглед. Постоянно се натъкваше на хора, които не я бяха виждали от доста време, и това я ужасяваше. Тя се зае с бизнеса сякаш това беше начин да се скрие.

— Да се скрие от какво?

— Не зная. Това бяха неща, за които не трябваше да се пита.

— Притежаваше ли нещо ценно?

— Дори и да е имала, не съм го виждала. Тя беше много потайна, що се отнася до личните й принадлежности. Единственото ценно нещо, което притежаваше, май беше само фотоапаратът. Придаваше му много важно значение, докато беше на работа. Нали знаеш? Снимаше двойки на улицата и им даваше картички. Трябваше да изпратят картичката заедно с четвърт долар и можеха да си получат снимките.

— Кога беше това? Наскоро ли?

— О, не. Доста отдавна. Случвало ми се е да виждам някои от картичките и съм я питала за тях. Мисля, че названието беше „Quick Pick“ или нещо подобно.

Пъхнах цигара в устата си, запалих и й дадох да си дръпне.

— Как е пълното ти име, Лола?

— Има ли значение?

— Може би.

— Бърган. Лола Бърган. От Байвил съм. Малко градче на Мисисипи. Не е голям град, но е много приятен, а и семейството ми е още там. Родителите ми мислят, че съм прочута нюйоркска манекенка, а по-малката ми сестра мечтае, като порасне, да стане като мен. Ако го направи, ще й смачкам малкия мозък.

Нямаше какво да отговоря на това.

— Лола, има още нещо. Отговори ми бързо да или не и ако ме излъжеш, ще разбера това. Името Фини Ласт означава ли нещо за тебе?

— Не, Майк. А трябва ли?

— Не, може би не. То означаваше нещо за Рижата и някои други хора, но очевидно не те засяга. Може би съм се качил на грешен тролей.

— Майк… обичаше ли Нанси?

— Не. Тя ми беше приятел. Виждал съм я само веднъж и говорих с нея няколко минути. Сприятелихме се. Нали знаеш как става? После някакъв кучи син я уби.

— Извинявай, Майк. Как ми се иска да се влюбиш в мен… Би ли могъл?

Главата й се приюти на рамото ми и Лола започна да движи ръката ми по гърдите си дотогава, докато не проумях, че там нямаше никакъв сутиен чудо, а само чудото на природата. Катарамата на колана се оказа ключът към цялата дреха и скоро всичко друго изгуби значение. Остана само шумът на вълните и нашето дишане. Скоро и вълните изчезнаха в топлината на бялата й кожа и малките мускули, които играеха под ръката ми, и в благоуханието, което излъчваше устата й.

Рижата имаше право.

В един и петнайсет се събудих от телефона, който пронизваше ушите ми. Изритах одеялото от леглото и се протегнах към апарата, като се мъчех да прогоня съня от очите си. Едва-едва успях да измърморя едно „ало“.

Беше гласът на Велда.

— Къде се мотаеш, по дяволите?! Звъня ти цяла сутрин.

— Тука си бях. Спях.

— Какво прави тази нощ?

— Работих. Какво искаш?

— Сутринта се обади един много приятен джентълмен. Казва се Артър Бърин-Гроутин. Определих му среща за два и половина в офиса. Надявам се, че ще дойдеш? За твоя информация балансът ни е отрицателен.

— Добре, рожбо, ще дойда. Неговият цербер беше ли с него?

— Дойде сам. Може би някой го чакаше долу, но не се качи.

— Добре. Стой там, докато се покажа. Няма да бъде след дълго. Довиждане, сладурче.

Десет минути бях под душа, после хапнах, изпих една пълна чаша кафе, която ме приведе във форма, и започнах да се обличам. Костюмът ми беше измачкан и от гънките му се сипеше пясък. Картината допълваха следите от червило по раменете и яката. Наложи се да го пъхна в гардероба. Оставаха ми панталоните от туид. Сложих си сако, а под него — кобура с пистолета. После се огледах в огледалото и издадох някакъв неопределен звук. Видът ми беше точно като на герой от криминалните филми. Долу се обръснах и подстригах, така че ми оставаше достатъчно време да се появя в офиса няколко минути преди стария джентълмен.