Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Мистър Бърин-Гроутин пристигна точно в два и трийсет. Комутаторът ми зазвъня и Велда се провикна през отворената врата:

— Един джентълмен иска да те види, Майк.

Казах й да ми го прати и се облегнах в люлеещия се стол. Когато вратата се отвори, станах и тръгнах да го посрещна с протегната ръка.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Бърин. Влизайте и паркирайте където ви е удобно.

— А, благодаря ви.

Той придърпа едно износено кожено кресло към бюрото и се облегна напред на бастуна си. В светлината от прозорците можех да забележа разтревожения му поглед.

— Млади човече — започна той, — от деня, в който ме посетихте, непрекъснато си мисля за нещастието на онази девойка. Онази, дето са я намерили мъртва.

— Рижата. Казва се Нанси Санфорд.

Той повдигна вежди.

— Много бързо открихте името й?!

— Не, това е работа на полицията. Аз само разрових купища боклук, който няма никакво значение. — Облегнах се назад и си запалих цигара, чудейки се какво ли иска. Скоро той ми каза.

— Намериха ли родителите й? Някой, който да се погрижи за… тялото?

— Не. И те не могат да направят всичко. В града има хиляди като нея. Обзалагам се десет срещу едно, че е от друг щат и близките й отдавна са я забравили. Аз съм единственият, който иска да й върне миналото. Може и да съжалявам за това.

— Точно за това съм тук, мистър Хамър.

— Майк… Ненавиждам формалностите.

— Добре… Майк. Когато си тръгнахте, доста мислих за нея. Направих някои предпазливи справки чрез мои приятели във вестниците, но не можаха да ми помогнат много. Казаха само, че момичето е било… ъ-ъ-ъ… меко казано — скитащо. Позорно е, че в наши дни има такива неща. Според мен до известна степен всички имаме вина за това. Вашата дълбока загриженост се предаде и на мен и аз реших поне малко да помогна. Непрекъснато се занимавам с благотворителност от всякакъв вид, но тя е нещо абстрактно, не мислите ли? Тук имам възможност да помогна на конкретен човек, макар и малко, и чувствам, че трябва да сторя това.

— Казах ви вече, че за погребението ще се погрижа сам.

— Разбирам, че възнамерявате да… Но вие ме разбрахте неправилно. Бих искал да ви наема. Всяко разследване трябва да бъде финансирано и след като желая толкова силно, колкото и вие, да се погрижа за останките й, ще ви бъда много признателен, ако ми позволите да ви дам средства, за да откриете роднините на момичето. Ще направите ли това?

Беше един неочакван ход. Свалих краката от масата и обърнах креслото си към него.

— С мен няма да имате проблеми — казах му аз. — Така или иначе, ще си пъхам носа навсякъде, но вашето предложение много улеснява нещата.

Мистър Бърин измъкна портфейла си и го отвори.

— Каква ви е тарифата, Майк?

— Петдесет на ден. Без допълнително заплащане на разходите. Петдесетте покриват всичко.

— Имате ли представа колко ще продължи всичко?

Вдигнах рамене:

— Кой може да каже? Понякога търсенето на дадена личност е лесно, понякога трудно.

— В такъв случай нека постъпим така… — Той постави на масата една бала нови банкноти. Най-отгоре се мъдреше прекрасна петдесетачка. — Тук има хиляда долара. Пълно заплащане. Моля, оставете тези пари за себе си. Ще бъде добре, ако всичко се изясни бързо. При положение обаче, че не успеете да установите миналото й за двайсет дни, ще смятаме работата за безнадеждна и незаслужаваща усилията ви. Удовлетворява ли ви тази уговорка?

— Крада ви парите, мистър Бърин.

Лицето му грейна в топла усмивка и загрижеността изчезна от погледа му.

— Не мисля така, мистър Хамър. Проучих някои неща за вас и зная на какво сте способен. След като сте допълнително мотивиран от интереса си към момичето, смятам, че ще постигнете отличен напредък. Надявам се, че ще е така. Не е добре, когато виждаш, че нещата се развиват така — никой не се интересува, никой не го е грижа…

— Мен ме е грижа.

— Да, зная това, мистър Хамър, аз също съм загрижен, но вие демонстрирате един истински, самоотвержен интерес да възстановите доброто й име. Постъпете така, както намерите за добре и ако междувременно имате нужда от пари, обадете ми се. Ще го направите, нали?

— Разбира се.

— Този случай ме кара да се чувствам много нищожен. Аз самият се стягам да напусна този свят. Издигам си паметник, пръскам хилядарки, а тази девойка умира така, сякаш никога не е съществувала. Виждате ли, аз зная какво е самотата. Зная какво е да нямаш никой, който да те оплаче. Мъртвите ми близки нямат дори надгробен паметник… Жена ми, както може би знаете, беше запалена по спорта. Обичаше морето, но го обичаше прекалено много. По време на едно плаване с яхта, с която изобщо не биваше да се излиза в бурно море, бе пометена зад борда от вълните. Единственият ми син загина по време на първата световна война. Дъщеря му беше най-близкото ми същество. Както и жена ми, тя страстно обожаваше морето. И то я прибра при себе си по време на една буря на Бахамските острови. Сега може би разбирате защо строя такъв мемориал за себе си: защото над тленните останки на моите близки няма дори и камък, с изключение на кръста върху гроба на сина ми, който се намира някъде във Франция. Затова не искам да има хора с моята съдба. Хора, които си нямат никого. Радвам се, че ви има, Майк, че съществуват и други като вас. Вярата ми в доброто и човека бе твърде слаба. Мислех си, че хората се вълнуват единствено от парите. Сега виждам, че съм сгрешил.