Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Свали обувките си, както желаеше, и тръгна боса, заравяйки крака в пясъка. Когато стигнахме до водата, аз също се събух. Беше студено, но приятно, твърде приятно, за да си разваляме настроението с приказки. Ходихме така по брега, докато около нас не остана нищо друго, освен пясък и светлинките на къщите не изчезнаха някъде далеч зад гърба ни.

— Харесва ми тук, Майк — каза Лола.

Тя отстрани ръката ми, взе една мида и я загледа така, сякаш беше някакво рядко съкровище. Прегърнах я през талията и седнахме на пясъка сред високите дюни. Подадох й цигара и на светлината на огънчето забелязах, че лицето й се е променило. Тя беше намерила вътрешен покой.

— Студено ли ти е? — попитах аз.

— Малко. Нямам много неща под роклята.

Без да й предлагам шлифера си, го наметнах върху раменете й и се облегнах на лакти назад, а тя обви коленете си с ръце и се загледа към океана. Дръпна дълбоко от цигарата и се обърна към мен:

— Защо ме доведе тук, Майк?

— Да си поговорим. Имам нужда от някого, за да си поговорим.

Тя се облегна назад на пясъка.

— Мозъкът ми се прояснява, Майк — каза тя. — За Нанси ли?

Кимнах.

— Кой я уби?

Лола дълго и мълчаливо изучава лицето ми.

— Полицай ли си?

— Частен детектив. Но никой не ме е наемал.

— Мислиш, че са я убили, а не просто е била блъсната от този шофьор?

— Лола, не зная какво да мисля. Всичко се върти пред очите ми. Да кажем, че не ми харесва начинът, по който умря.

— Майк… Аз също мисля, че са я убили.

Едва не подскочих.

— Какво те кара да мислиш така?

— О, не знам. Много неща. Ако е бил нещастен случай, значи е станал точно преди момента, в който е трябвало да бъде убита. Това мога да кажа, Майк.

Обърнах се и ръката ми покри нейната. Лунната светлина върху триъгълното й деколте ми пречеше да се съсредоточа. Кожата й беше бяла и гладка, в рязък контраст с черния сатен. Можех да си мисля само за това, какъв сутиен можеше да носи под такава рокля. Навярно някакво инженерно чудо.

— Откъде я познаваш, Лола?

Отговорът беше прост:

— Работехме заедно.

— Ти? — не изглеждаше съвсем искрено.

— Не ти ли изглеждам такава?

— Може би… ако някой има мангизи и скъпа кола и търси интересното на живота. Но не и в онзи сектор. Какво правеше там?

— Работех в един публичен дом.

— Мислех, че всички момичета са загинали по време на пожара.

— Тогава не бях там. Аз… бях в болница. Лежах там известно време. Изписаха ме днес. — Тя се загледа в пясъка и изписа две букви: V. D. — Това беше причината да бъда в болница. Затова трябваше да работя в публичен дом, а не си прекарвах времето с момчета, които имат мангизи и скъпи коли. Някога имах всичко това, но го загубих. Не съм много умна, нали Майк?

— Не — отвърнах аз. — Не си. Всеки може да прави това, което ти правиш, и да си изкарва прехраната от него. Не е трябвало никога да го правиш. Нанси също. Няма оправдание за това. Каквото и да се случи, има само един начин да се оправиш. Не, Лола, няма оправдание за това.

— Понякога има — възрази тя, прокара пръсти през косата ми и покри с ръката си моята. — Може би точно затова ние с Нанси се сближихме, защото имахме някакво оправдание. Аз обичах, Майк. Трябваше да се влюбя в човек, който се оказа подлец. Можех да си избера когото си поискам, но се влюбих точно в него. Канехме се да се женим, когато той избяга с една уличница, която висеше по всички кръчми в града. Бях истински отвратена. Ако това беше представата на мъжете за това, как се играе играта, то аз я играех доста добре. После имах всичко, но без любов. Отначало бях огорчена, но животът ми стана твърде лек. Имах всичко, което мъжете искаха, а и те имаха желание да покриват допълнителните разходи. Беше толкова добре, че не си струваше да се занимавам само с един мухльо. Един ден срещнах едно умно момиче, което ме свърза с нужните хора, и след това срещите ми бяха гарантирани. Направих купища пари и имах много свободно време, за да ги харча.

Имах име и телефонен номер и ако те имаха мангизите, всичко, което трябваше да направят, е да звъннат по телефона. Затова ни наричаха call girls . Мухльовците плащаха щедро, получаваха това, което искаха, и бяха в пълна безопасност. Но веднъж се напих и започнах да дрънкам. След това не бях повече безопасна и мухльовците започнаха да се оплакват. Задраскаха ме от списъка. Остана ми една възможност: тротоарът. Но има хора, които търсят точно такива отрепки като мене. Така започнах да работя в онзи дом и се запознах с Нанси. Тя също си имаше причини — не като моите, но все пак причини — и това ни поставяше над другите.