Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Точно такъв бе и Коби Бенет. Открих го в една долнопробна кръчма до Кенъл Стрийт. Водеше сериозен разговор с двама хлапаци, които нямаха повече от седемнайсет години. Имаха вид на гимназисти, които за пръв път са излезли, за да похарчат парите на татковците си. Не ги дочаках да довършат. Хлапаците пребледняха, когато ги разбутах, и тихичко се отдалечиха.

— Здрасти, Коби.

Сводникът приличаше по-скоро на натикана в миша дупка невестулка, отколкото на мъж.

— Какво искаш?

— Не това, което продаваш. Между другото, с какво търгуваш напоследък?

— Опитай се да разбереш, свинска муцуно.

Аз изсумтях, хванах с пръсти парченце кожа на бедрото му и го завъртях. Когато лицето му стана сиво, а в ъгълчетата на устата му се появи слюнка, разтворих пръстите си и му поръчах пиене.

— По дяволите, за какво беше това! — изпъшка той, а присвитите му, почти затворени очи ме изгаряха с омраза. Той разтърка крака си и потрепери от болка. — Ами че ти знаеш с какво се занимавам.

— За посредник ли работиш?

— Не, за себе си.

— Коя беше Рижата, дето я убиха миналата нощ, Коби?

Този път очите му се ококориха. Той облиза бавно устните си. Явно бе уплашен. Сви се, сякаш се мъчеше да стане невидим. Може би щеше да си изпати, ако го видеха с мен.

— Във вестниците пишат, че някаква кола я прегазила. Това ли наричаш убийство?

— Не съм споменавал, че е прегазена. Казвам, че е била убита.

— И какво общо имам аз с това?

— Коби… Нима искаш наистина да ти се обидя? — почаках секунда-две. — Е?

Той не бързаше. Вдигна очи и когато срещна моите, обърна се, взе чашата и я изпразни на един дъх. После каза:

— Ти си мръсно копеле, Хамър. Ако не разсъждавах трезво, отдавна да съм те изкормил. Нямах понятие каква е тази Рижа, освен че е курва. Понякога ми се налагаше да работя с нея, но тя постоянно не си беше вкъщи, затова ми се оплакваха от нея и аз я зарязах. Изглежда съм имал късмет, защото точно след това се пусна слух, че е опасно да си имаш работа с нея.

— Кой пусна този слух?

— Откъде да зная? Всички говореха за това, тъй че повярвах и я забравих. Едно друго момиче ми каза, че не била толкова добра. Търговията тук не е като в града. При нас не идват баровци, само пъпчиви младоци и паплач, която не се интересува какво получава, стига да го получава. Та те са подочули нещо. С нея не можеше да направиш пари.

— Продължавай.

Коби почука върху бара, като показа, че иска още една чаша, и понижи глас:

— Слушай, остави ме на мира! Може някой хубавец, който не си скъпи куршумите, да е решил да я задържи по-дълго и да отблъсне еднократните клиенти. Може да е било и нещо друго. Зная само, че беше по-добре да си нямаш работа с нея, а в този бизнес на мен ми стига и една дума. Защо не питаш някого другиго?

— Кого? Кого да питам? Много правилно разбра какво ме интересува. Харесва ми начинът, по който започна да говориш. Толкова ми харесва, че искам всички да разберат какви приятелчета сме. Защо да питам други, след като те има теб… Може би не знам кого да попитам.

Лицето му пребледня някак неестествено. Той протегна ръка към чашата и едва не разсипа съдържанието й.

— Веднъж каза, че работи в публичен дом…

Коби изпи питието, изтри устните си и измърмори адреса. Дори не помислих да му благодаря. Беше напълно достатъчно да платя мълчаливо пиенето си и да си тръгна. Излязох на улицата, пресякох я и застанах за няколко минути пред един вход на отсрещната страна. Напъхах една угарка между устните си и точно търсех кибрит, когато Коби излезе, огледа се, пъхна ръце в джобовете си и тръгна на север. Когато зави зад ъгъла на улицата, аз влязох в колата и останах там няколко минути, опитвайки се да съобразя какво, по дяволите, ставаше.

Една червенокоса проститутка беше убита, стаята й беше претърсена, а пръстенът й — изчезнал.

Зализания, който претърсил стаята й, защото откраднала материала му за шантажиране. Или поне така твърдеше.

Един сутеньор, който знаеше, че е опасна, но не казваше защо. Може би не знаеше, а може би беше уплашен.

Голяма бъркотия, както и да я погледнеш, и нещата ставаха още по-объркани с времето. Затова бях толкова сигурен. Смъртта е като болен зъб… няма значение какво е станало с него; вадиш го и повече го няма. Именно такава е смъртта; след това хората могат да си приказват каквото искат, те дори правят за мъртвите неща, които не биха направили за живите. Смъртта е мила, чиста и антисептична. Тя слага край на всички беди. Някой събира принадлежностите ти; друг казва няколко думи на панихидата и това е всичко. Но смъртта на Рижата беше една объркана смърт. Имаше нещо нечисто в нея, като рана, която е била излекувана отгоре, скривайки грозната, отвратителна мръсотия, гнояща в смъртоносна отрова, която рано или късно ще те убие.