Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

— О, просто се отбих да ти дам малко информация. Велда ми прави добра компания. Много лошо, че не я цениш повече.

— Напротив, ценя я, но нямам случай да го покажа. — Тя изви нослето си в моя посока. — Какви са новините?

— Открихме убиеца на Рижата.

Сърцето ми започна да чука по ребрата.

— Кое е той?

— Едно младо момче. Бил пиян, карал бързо и преминал на червен светофар. Помни, че блъснал някого, но не спрял. Баща му ни се обади.

Трябваше да седна.

— Сигурен ли си, Пат.

— Толкова сигурен, колкото и ти беше сигурен, че е убита предумишлено. — Пат се засмя и продължи: — Сега делото е предадено на друг отдел и мога да си отдъхна. Винаги, когато съм в един впряг с теб, получавам ритници. Би трябвало да си полицай, Майк. Щеше да си ни от полза.

— Да, но се страхувам, че твърде често щях да използвам палката. Ама ти защо си толкова сигурен, че този хлапак е истинският виновник?

— Доколкото можем да съдим, това е бил единственият инцидент на Трето авеню онази нощ. Освен това имаме и неговите признания. В лабораторията изследват колата, следите от удара и дрехите на Рижата, но още преди това той ни каза, че се е постарал да заличи всички следи, които биха могли да останат. Специалистите предполагат, че необикновеният характер на контузиите е предизвикан от това, че Рижата, която е получила страничен удар, си е счупила врата и е паднала в края на платното.

— Тогава трябва да си е одрала кожата.

— Не е задължително. Палтото й е послужило като защита. Всички данни говорят за това. Единствените одрасквания са причинени от падането и от търкалянето, след като е била ударена. Бузите и коленете й бяха одраскани, но това е всичко.

— Идентифицирахте ли я?

— Все още не. С тази работа се занимават в отдела за издирвания на изгубени лица.

— Конски фъшкии.

— Майк — каза той, — защо си се загрижил толкова за името й? В града е пълно с такива като нея и всеки ден с тях се случват подобни неща.

— По дяволите, Пат, вече ти обясних. Тя ми харесваше. Не ме питай защо. Не мога да ти обясня, защото сам не разбирам. Но се кълна, че ще довърша този случай! Нали няма да я заровиш с едно Х на ковчега?

— Окей, не се превъзбуждай. Не зная какво можеш да направиш по случая, след като с него се занимава цял отдел.

— Да ядат конски фъшкии, тези от отдела.

Натиках една угарка в устата си. Пат ме изчака да запаля, после стана и тръгна към мен. Не се усмихваше повече. Очите му бяха сериозни, той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Майк, знам, че си много добър. Все още ли имаш под опашката си муха, която казва, че са я убили?

— Аха.

— Някакви, макар и най-малки основания?

— Не.

— Добре. Ако откриеш нещо, ще ми съобщиш ли?

Пуснах струйка дим към тавана и кимнах с глава.

Погледнах към него, но старото приятелство си беше отишло. Пат беше от полицаите с достатъчно мозък да разберат, че другите хора имат резерви по отношение на ченгетата. И не само резерви. Зад това, което хората наричаха резерви, се криеше богат опит и ноу-хау.

— В моргата ли е сега? — попитах го аз. Пат кимна. — Искам да я видя.

— Добре, ще слезем долу веднага.

Погледнах Велда, след това часовника, и й казах да изчезва. Тя си обличаше палтото, когато ние излязохме през вратата. По пътя Пат не каза много неща. Борих се с трафика до старото тухлено здание и забавих ход, за да изчакам Пат.

Вътре цареше хлад. Но не онзи, който идва с чистия въздух рано сутрин, а хлад, който миришеше на химия и смърт. Беше тихо и това ме караше да потръпна. Пат помоли служителя да му даде списъка на личните вещи на покойната и докато той го търсеше в чекмеджето, ние чакахме мълчаливо.

Нямаше много неща. Дрехи, но всички носят дрехи. Пудра, червило и малко пари, няколко дрънкулки без никаква стойност, каквито всяко момиче носи в чантата си.

— Това ли е всичко? — попитах аз и върнах списъка.

— Всичко, което имам, мистър — прозина се служителят. — Искате ли да я видите?

— Ако нямате нищо против.

Той ни поведе покрай стелажите, докосвайки ги с пръст подобно на дете, което си играе с прътите на някоя ограда. Когато стигна до един рафт, на който пишеше „неидентифицирана“, той свери номера със списъка в ръката си и отвори втората клетка отдолу. Що се отнасяше до него, той разглеждаше Рижата просто като купчина кореспонденция.

Смъртта не я беше променила. Само бе изтрила напрегнатия израз от лицето й. Нито синините по врата, нито охлузванията от падането имаха смъртоносен вид. Но именно така стояха нещата. Хората попадат под влака на метрото и се качват обратно на платформата само с лека уплаха, други блъскат автомобилите си в скали и остават невредими, а тя само бе леко бутната, но вратът й беше счупен.