Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Здрасти, Фини.

Устата му се разкриви в зловеща гримаса, а ушите му се дръпнаха назад.

— Копеле мръсно! — изръмжа той.

И двамата виждахме едно и също. Нямахме пистолети. На Фини това, изглежда, му хареса, защото ръмженето му премина в саркастична усмивка, а през това време ръката му сякаш случайно се мушна в джоба. Навярно ме смяташе за глупак или нещо такова. Също случайно и аз разкопчах сакото си и се притиснах до стената.

— Какво искаш, смотан?

— Тебе.

— Мислиш, че ще ти е лесно ли?

— Разбира се.

Той продължаваше да се хили.

— Миналата нощ наминах към стаята на Рижата — казах аз. — Какво си търсил там, Фини?

Той побесня. Имах чувството, че ще се пръсне от яд. В очите му лумна налудничав огън, но аз продължих спокойно:

— На пода до прозореца се търкаляше гребенче. Когато си се прехвърлил през него, за да изчезнеш, то е изпаднало от джоба ти. Същото, което току-що вдигна и прибра.

Той дръпна ръката си от джоба и щракна с блестящото острие на ножа. Светкавично свалих сакото, навих го около ръката си и я изхвърлих към лицето му. За секунда това го заслепи. Ножът се размина със стомаха ми само на един инч. Той отскочи назад, след това отново ми се хвърли, но моят късмет беше по-добър. Ножът се заби в сакото и аз го избих от ръката му.

Фини не беше лесен. Той изплю една псувня и скочи върху мен, преди да успея да се защитя. Удари ме в слепоочието и по челюстта, но аз му праснах един десен в лицето, който го изпрати в една от колоните. Разкъсах ръкава на сакото и се втурнах напред. Този път се оказах истински глупак. Той се хвана за колоната и изстреля един ритник, който уцели корема ми и ме преобърна два пъти. Ако бях престанал да се търкалям, токовете на обувките му щяха да ми счупят гърба. Фини опита още веднъж. Хванах го за крака и той се пльосна на каменната настилка с размазана физиономия.

Повече не биваше да му давам шанс. Едва дишах, но силите ми стигнаха да хвана китката на ръката му в здрава хватка и Фини изкрещя от болка. Лежеше с лице към земята и стенеше, докато аз коленичех на гърба му и извих ръката му почти до врата му. Вените и сухожилията оформяха барелеф под кожата му, а виковете му заглъхнаха в опитите да си поеме въздух.

— Коя беше тя, Фини?

— Върви по дяволите!

Ръката му се счупи на още едно място. Лицето му кървеше от притискането към камъка.

— Какво търсеше там, Фини? Коя е тя?

— Кълна се, не зная… Господи… Спри!

Малко по-силен натиск върху ръката и Фини започна да говори. Едва разбирах какво ми казва.

— Беше една курва, с която се запознах по Крайбрежието. Качих се при нея и заспах. Открадна ми нещо и исках да си го взема обратно.

— Какво ти открадна?

— Нещо за едно момче. Той си плащаше за него и тя ми го открадна. Бяха го фотографирали в стаята с една… О, Боже…

Фини припадна за втори път. Зад мен се разнесе шум от стъпки и се появиха двама работници. Единият от тях, който имаше синина под окото си, стискаше в ръце каменарски чук. Не ми харесваше начинът, по който го държеше.

— Да не сте нещо против, момчета?

Юначагата с насиненото око поклати глава.

— Искахме да сме сигурни, че си е получил заслуженото. Много си разпуска ръцете. Винаги се прави на началник и размахва юмруци. Ако не се страхувахме, че ще загубим работата си, отдавна да сме го подредили.

Другият кимна в знак на съгласие.

Станах и пооправих това, което беше останало от новия ми костюм, после вдигнах Фини и го метнах през рамо. До мен имаше един току-що изкопан гроб с наредени около него столове, очакващ пристигането на новия покойник. Наведох се напред и Фини Ласт полетя шест фута надолу, без да помръдне повече. Надявах се, че ще го намерят, преди да са пуснали ковчега вътре, защото някой можеше дяволски да се уплаши при вида му.

Когато тръгвах, до колата ми се приближи пазачът, за да ми каже няколко приятелски думи и да чуе комплименти за своята работа. Хвърли ми един поглед и замръзна с отворена уста. Издърпах колата назад.

— Доста недружелюбни покойници си имате тук — казах аз.

Когато пристигнах в Ню Йорк, валеше като из ведро. Прибрах се, преоблякох се, пийнах бутилка бира, после хапнах в закусвалнята набързо и тръгнах към офиса. Дъждът все още се сипеше, когато намерих място за паркиране два квартала по-далеч и се надявах някое такси да спаси единствения останал ми костюм.

Вече минало вече пет часът, но Велда бе все още там. Пат също. Той ме погледна ухилено и ми махна за поздрав.