Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Открих името на Бърин-Гроутин в телефонния указател на Лонг Айланд — градът на острова на около шейсет мили оттук, любимото място на влюбените и затворниците. Бък беше лъснал колата, когато слязох в гаража, и към девет и половина вече се носех по магистралата, вдишвайки с пълни гърди свежия океански въздух. След един час достигнах отклонението, където една табелка със староанглийски букви сочеше пътя към имението на Бърин-Гроутин на брега на океана.

Отбих колата по страничната алея и скоро пред очите ми изникна най-удивителната постройка, която бях виждал, като се изключи Бъкингамския дворец.

Можеше да служи за символ на разкоша, но в нея нямаше и следа от показност, която е толкова характерна за новобогаташите. По външността си тя сякаш нямаше възраст — нито стара, нито нова. Можеше да е била построена преди сто и преди десет години, без времето да е навредило на нейното достойнство. Покрита със старателно подбрани плочи пътека водеше към терасата. Прозорците на сградата сигурно бяха вносни — от южната страна стъклата бяха цветни, за да филтрират безпощадния жупел на слънцето, докато останалите бяха разделени на малки квадратчета в оловни рамки, които оформяха различни фигури.

Стигнах с колата до арката на портика и убих мотора, чудейки се дали да изчакам майордома да ми отвори вратата, или да го сторя сам. Реших да не чакам.

Медният бутон потъна дълбоко в рамката на вратата. Едва се бях докоснал до него и до ушите ми достигна мелодичният звук на електронен звънец. Когато вратата се отвори, първо си помислих, че е станало автоматично, но скоро разбрах, че греша. Икономът бе толкова дребен и стар, че едва стигаше до бравата и изглеждаше така, сякаш едва се справя с тежката врата. Залепих усмивка на лицето си и побързах да вляза през отворената врата, преди вятърът да е успял да я затвори под носа ми.

— Бих искал да видя мистър Бърин-Гроутин.

— Да, сър. За кого да съобщя? — гласът му звучеше като кудкудякане на стара кокошка.

— Майк Хамър от Ню Йорк.

Старчето взе шапката ми и ме заведе в просторна библиотека, облицована с дъбова ламперия. Посочи с ръка креслото и каза:

— Моля, почакайте тук, сър. Ще съобщя на господаря, че сте пристигнал. Пурите са на масата.

Благодарих и потънах в голямото кожено кресло.

Огледах се, защото ми беше интересно да видя как живеят във висшето общество. Трябва да си призная, че не беше зле. Избрах си една пура и отхапах крайчето й. После се огледах за място, където да го хвърля. Единственият пепелник беше истинско произведение на изкуството — керамика от Уеджууд. Не беше по силите ми да оскверня това порцеланово чудо. Помислих си, че може би в края на краищата животът във висшето общество не е чак толкова прекрасен. Чу се звук от стъпки и аз преглътнах проклетото парче от пура, за да се избавя от него.

Когато Артър Бърин-Гроутин влезе в стаята, аз се изправих. Независимо дали искаш, или не, има хора, пред които неволно се прекланяш. Той беше един от тях. Беше стар човек наистина, но годините не бяха оказали голямо влияние върху външния му вид. Раменете му не бяха приведени и очите му блестяха като на жребец. Предположих, че е висок около шест фута, но можеше и да е по-нисък. Буйни побелели коси украсяваха главата му, така че може би те добавяха няколко инча към ръста му.

— Мистър Бърин-Гроутин? — попитах аз.

— Добро утро, сър. — Той протегна ръка и ние си разменихме едно яко ръкостискане. — Моля, ограничете се само с първата част от името ми. Разделените с тире семейни фамилии винаги са ми действали на нервите, а от мига, в който останах сам, стана възможно да я съкратя. Вие сте мистър Хамър?

— Точно така.

— И сте от Ню Йорк. Очевидно един от двама ви е много важен — засмя се той. За разлика от портиера той имаше силен, плътен глас. Приближи креслото към мен и кимна с глава, канейки ме да седна.

— И така, какво мога да направя за вас?

Започнах, без да го увъртам:

— Аз съм детектив, мистър Бърин-Гроутин. Не се занимавам със случая непосредствено, но търся нещо. Една самоличност. Завчера в града е било убито едно момиче. Червенокоса проститутка без име.

— Спомням си. Четох във вестниците за това. И се интересувате от нея?

— Малко. Помогнах й с няколко долара, но на следващия ден тя беше убита. Лошо е да умреш и никой да не знае, че си мъртъв.

Бърин-Гроутин притвори очи.

— Разбирам, мистър Хамър, прекрасно разбирам… — Той скръсти ръце. — Същата мисъл ми е идвала и на мен и аз се страхувам от нея. Надживял съм жена си и децата си и се страхувам, че когато настъпи и моят час, само някой случаен минувач ще пророни сълзи на гроба ми.