Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

— По препоръка на една фирма, която ползвала веднъж услугите му. Аз проведох пълни разследвания — досието му е отлично. Какво отношение има това към смъртта на момичето?

— Не зная. Може просто да е бил сред клиентите й. А къде е той сега, мистър Бърин?

— Рано тази сутрин замина на гробището с табелата с името за мавзолея. Накарах го да отиде там, за да присъства, когато я поставят. Едва ли ще се върне преди обяд.

Тук едва ли щях да разбера нещо повече.

— Може би ще се поразходя и ще се опитам да го намеря. Къде е гробището?

Ние станахме и тръгнахме заедно към вратата. Изневиделица се появи дребният стар иконом и ми подаде шапката. Мистър Бърин каза:

— На десет мили по пътя за града. Гробището се намира на запад от селището, след като завиете на първото кръстовище. Пазачът ще ви упъти, когато стигнете там.

Благодарих му и отново си стиснахме ръцете. Мистър Бърин сам ми отвори вратата и аз затичах надолу по стъпалата към колата си. Когато потеглих, той все още стоеше на прага и аз му махнах за сбогом. В огледалото за задно виждане видях, че той отвърна на поздрава ми.

Пазачът беше направо щастлив, че може да ми покаже хубавите паметници и свежо изкопаните гробове. Той се намести на дясната седалка на колата като туристически гид в автобус за оглеждане на забележителностите и започна да мели, като спираше само за да си поеме дъх. Гробището си струваше да се разгледа. От имената на мраморните плочи човек можеше да стигне до заключението, че умират само богатите и известните. Очевидно имаше три необходими условия, за да те заровят тук: богатство, слава и положение в обществото. Почти всеки от почиващите тук отговаряше и на трите. Само малко от тях отиваха във вечния покой с едното.

Лесно можеше да се види, че извитият път водеше до едно възвишение. В североизточния край на гробището се издигаше малък хълм, увенчан с миниатюрен акропол, и гидът ми беше много загрижен да насочва вниманието ми другаде, за да може да ми поднесе пълна изненада. Той почака, докато стигнахме до подножието на хълма, след това го посочи с благоговение.

— Това — каза той — ще бъде велика дан за един велик човек… Мистър Артър Бърин-Гроутин. Да, Много подходяща дан. Рядко някой човек е вършил толкова много дела, които да му завоюват законно място в сърцата на хората.

Почти беше облян в сълзи.

Аз само кимнах.

— Много чувствителен човек — продължи той. — Често тези последни приготовления се извършват с такава бързина, че името на човека е направо загубено за бъдещите поколения. Но с мистър Бърин-Гроутин няма да е така…

— Мистър Бърин — поправих го аз.

— А, значи вие го познавате.

— Донякъде. Мислите ли, че ще бъде удобно, ако поразгледам това място?

— О, разбира се. — Той отвори вратата. — Елате, ще ви заведа там.

— По-добре е да отида сам. Може би никога няма да имам възможност да дойда отново тук и… разбирате, нали?

Той стана самото съчувствие.

— Разбира се. Вървете направо, аз ще дойда по-късно. Трябва да се погрижа за някои паметни плочи.

Почаках, докато той изчезна сред паметниците, след, това запалих цигара и тръгнах по пътеката. Хората работеха в отдалечения край на скелето и не ме забелязаха. Или пък бяха свикнали със зяпачите. Мястото беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Извити мраморни колони се издигаха на височина петнайсет фута и хвърляха сянка върху масивната бронзова врата, осеяна с гръцки надписи.

В гранита бе изсечена детелина с три листа — емблемата на кралското семейство… или на добро американско уиски. Малко по-надолу се виждаха няколко латински думи, една от които беше Бърин-Гроутин. Много семпло и доста благородно. Широката публика можеше да заключи за честта на фамилията от величието на тази постройка.

Заобиколих отстрани и влязох през един процеп в стената. Зализания беше там и лаеше по някакъв работник за нещо. Гласът му имаше същите гадни нотки от предишната вечер, само че този път носеше шофьорска униформа от габардин вместо потресаващия костюм. Един от работниците му каза да си затваря плювалника и той го замери с парче мрамор.

Приближих се тихо отзад, взех пластмасовия гребен от джоба си и го подхвърлих в краката му. След минута той се обърна, видя го, вдигна го, повъртя го в ръце, прекара го през косата си и го сложи в джоба.

Нямах нужда от повече доказателства. Беше очевидно, че именно Зализания бе сътворил хаоса в стаята на червенокосата.

Видя ме едва когато казах: