Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

— Кога ще бъде аутопсията, Пат?

— Няма да има аутопсия сега. Едва ли е необходимо, след като имаме шофьора. Това не е убийство.

Пат не виждаше лицето ми. Гледах скръстените зад гърба му ръце и си припомнях как тя вдигаше чашата с кафето. Като принцеса. Тогава имаше пръстен, а сега нямаше. Грациозната й тогава ръка сега беше издраскана и подпухнала и следите, оставени от копелетата, когато са се напъвали да свалят пръстена, сега не се забелязваха сред другите.

Не, не са го откраднали. Крадецът щеше да вземе и чантичката, а не само пръстена, когато е лежала на платното. А момичетата не забравят да си сложат пръстена особено когато са подходящо облечени.

Да, Пат грешеше. Той не го знаеше, а и аз не се канех да му го кажа… поне засега. Това си беше чисто убийство, ако въобще съм виждал някога убийство. Нямах никакви съмнения повече.

— Достатъчно ли видя, Майк?

— Да, видях всичко, което исках.

Върнахме се обратно при бюрото и проверихме списъка с принадлежностите. Нямаше пръстен. Радвах се, че мога да се махна оттук, и излязох навън на свеж въздух. Поседяхме в колата пет минути и аз запалих цигара.

— Какво ще стане с нея, Пат?

Той сви рамене.

— Както обикновено. Ще задържим тялото, докато установим самоличността й, а после ще я погребем.

— Не бива да я погребвате без име.

— Бъди разумен, Майк. Ще направим всичко, което е по силите ни.

— И аз.

Пат ме погледна.

— Каквото и да стане, в никакъв случай не я кремирайте. Ще платя за погребението, ако трябва.

— Аха. Но мислиш, че няма да ти се наложи. Добре, Майк, прави каквото искаш. Това дело вече не е мое, но, по дяволите, ако добре те познавам, скоро ще се окаже отново в ръцете ми. Не се опитвай да ми прережеш гърлото. Ако се появи нещо ново, веднага ми съобщи.

— Естествено — кимнах аз и потеглих.

Писмото бе закъсняло с три дена. Адресът явно е бил взет от телефонния указател, който не беше преиздаван от времето, когато се преместих в новия апартамент. Пощенските служители го бяха преадресирали и ми го бяха изпратили. Почеркът беше лек и женствен, докоснат от грациозността на Спенсъровия стил.

Ръцете ми трепереха, докато разкъсвах плика. Разтрепериха още по-силно, когато започнах да го чета, защото писмото беше от червенокосата.

Скъпи Майк! Каква чудесна утрин, какъв прекрасен ден се ражда! Чувствам се обновена и ми се иска да пея на улицата. Не мога да започна с благодарностите, защото думите са нищожни, а сърцето ми — толкова голямо, че каквото и да напиша, ще бъде неуместно. Когато те срещнах, Майк, бях уморена… толкова уморена от правенето на толкова много неща… от които само едно имаше някакво значение за мене. Сега не се чувствам уморена и нещата отново са ясни. Някой ден ще имам нужда от тебе, Майк. Досега нямах никого, на когото да се доверя, и ми беше много трудно. Това не е дружба, защото не сме истински приятели. Това е доверие, а ако знаеше само колко е важно да имаш човек, на когото да можеш да се довериш.

Ти ме направи щастлива.

О, по дяволите. По дяволите всичко и всички. И особено аз, защото я направих щастлива за половин ден и й помогнах да се добере до място, където животът беше щастлив и не ти се искаше да умреш.

Смачках писмото в юмрука си и го запратих в стената.

Една бутилка бира ме изстуди и аз престанах да се мразя. Когато пресуших четири бутилки, пъхнах празните шишета под умивалника, върнах се обратно, взех писмото и го разгладих на масата. Прочетох го още два пъти, спирайки се на всяка дума. Не беше писмо, което една проститутка можеше да напише. Почеркът и фразите говореха за красноречие, което не се използваше от момичетата, за които тротоарът беше дом. Виждал съм много уличници и съм се забавлявал с тях от едното крайбрежие до другото и знам едно нещо дяволски добре — те са от определен тип. Някои се предлагат просто така, други го правят за пари, но не можеш да различиш едните от другите. И тези, които обираха мръсотията на улицата, я отразяваха във всичко, което правеха, казваха или пишеха.

Рижата беше едно прилично дете. Трябвало е да се откаже от приличието си, за да направи нещо важно. Нещо имаше огромно значение за нея… и някой ден е щяла да ме потърси отново. Окей, тогава бях неин.

Обикновено те не излизат на улицата преди полунощ, но ако бързате, ви отвеждат до публичния дом, а полагаемото си взимат по-късно. Имат жълти лица и очи, които шарят нервно наоколо. Дрънкат дребни монети в джобовете или въртят връзка ключове и цедят думите през зъби.