Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Оставих бавно слушалката и станах, като непрекъснато си повтарях името й. Навярно съм го казал доста силно и на глас, защото една стройна брюнетка, която седеше на ъгловата маса, ми изпрати един озадачен поглед, който преди това беше преминал през много бутилки ликьор. Мястото на такава красавица като нея изобщо не беше в тази част на града. Носеше рокля от черен сатен, а деколтето й стигаше чак до колана. Седеше си там с кръстосани крака, без да разбира пълната стойност на това, което ми даваше безплатно.

Ярко начервените й устни се разтеглиха в усмивка и тя каза бавно:

— Нанси. Винаги Нанси. Всички търсят Нанси. Защо не обърнат внимание и на сладката Лола?

— Кой е търсил Нанси?

— Ами всички. — Тя се опита да подпре брадичката си с ръка, но лакътят й се плъзна от масата долу. — Мисля си, че са я намерили, защото не я виждам вече тук. Нанси е мъртва. Знаеше ли, че Нанси е мъртва? Обичах я, но тя е мъртва. Може би и Лола ще свърши работа, мистър? Лола е мила и е жива. Много ще ти хареса, като я опознаеш отблизо.

По дяволите! Тя вече ми харесваше!

Когато седнах до брюнетката, барманът и тримата до бара се обърнаха. Пияниците не влизаха в сметката, бяха доста далече. Опитах комбинацията от зловеща усмивка и твърд поглед и барманът се залови с работата си. Но все пак той стоеше в края на бара, където можеше да чуе всяка високо произнесена дума. Лола кръстоса дългите си красиви крака и се наведе напред. Широкополата й шапка се залюля на един инч пред очите ми.

— Ти си приятно момче, мистър. Как се казваш?

— Майк.

— Само Майк?

— Достатъчно е. Искаш ли да се повозиш и малко да изтрезнееш?

— М-м-м… Имаш блестяща скъпа кола за Лола? Обичам мъже със скъпи автомобили.

— Имам само една скъпа вещ. И това не е колата.

— Говориш мръсотии, Майк.

— Та какво реши?

— Става.

Тя се изправи и аз я поведох към изхода. Беше мила, много мила. Като ябълков пай в черна сатенена рокля. Подкрепях я за лакътя, без да свалям очи от нея. Беше висока, стройна и красива, но устата й бе свикнала да произнася само определени думи. Лола бе предназначена за разпродажби по намалени цени.

Моята таратайка я разочарова, но нямаше друг избор. Облегна се назад и подложи лице на вятъра. Очите й бяха затворени и аз си помислих, че е заспала, докато тя не се протегна и не нахлупи голямата си шапка. Тогава наистина заспа.

Нямах определена цел. Просто карах след някого, който беше пред мен. Приближихме се някак си до Манхатън Бридж и беше по-лесно да пресечем, отколкото да излезем от трафика. Сега се движех зад някакъв камион, който караше надолу по Флатбуш авеню, чийто шофьор явно не бързаше заникъде, защото не нарушаваше правилата и спираше прилежно на червените светофари. Караше с такава скорост, че когато спря на Бевърли Роуд за десет минути, аз останах отзад и го изчаках да се върне. Следвах го още малко. Светлините на града останаха назад и аз разбрах, че пресичаме Флойд Бенет Фийлд. Свежият въздух, който идваше откъм океана, оставяше върху устните ни солен вкус. Минахме по моста и камионът зави наляво. Насочих колата по някакъв път, целият в завои, който водеше натам, откъдето духаше бризът. Карах по него, докато ни доведе до Рокауей Пойнт.

Стояхме вече час. Лола спеше. Радиото работеше тихо. Носеше се музика, която се смесваше с въздуха и небето и всичко щеше да бъде прекрасно, ако причината за тази разходка не беше едно убийство.

Лола отвори сънено очи и каза:

— Здрасти.

— Здравей, рожбо.

— Къде е сега Лола?

— На брега.

— А с кого?

— С един готин на име Майк. Запознахме се в града, в бара. Помниш ли?

— Не, но се радвам, че си тук с мен.

Тя се повъртя на задните си части и се облегна назад, като продължаваше да ме гледа. Без съжаление, без объркване. Просто любопитно.

— Колко е часът?

— След полунощ — отвърнах. — Искаш ли да се прибираме?

— Не.

— Ще се разходим ли тогава?

— Хайде. Може ли да си сваля обувките и да ходя боса по пясъка?

— Можеш да свалиш от себе си всичко, ако искаш.

— Може би ще го направя, като слезем на брега, Майк.

— Не прави нищо от този род. Аз съм дяволски притеснителен.

Беше истинско удоволствие да слизаме надолу по тясната пътека, прескачайки камъните и гледайки луната. Лола си пъхна ръката в моята. Беше топла и мека, но ме стискаше толкова здраво, сякаш бях някаква скъпоценност, която не трябваше да изпуска. Тогава си спомних думите на Рижата, че на мъже като мен не трябва да се бъркат в джоба, и се учудих колко бе права.