Едгар Уолъс - Червеният кръг

Докато детективът оглеждаше къщата, той се беше свил зад вратата на вътрешната стаичка, която водеше към тавана. Споменът за това посещение на Дерик Йейл го изгаряше като кошмар.

Мистър Брабазон се настани в един стар стол, намерен някъде из къщата, и се приготви да прекара в него следващата нощ. Човекът, който го предупреди да избяга, трябваше да дойде всеки момент и да донесе още храна. Беше задрямал, когато до ушите му достигна шум от вкарване на ключ в ключалката и подскочи. Приближи се на пръсти до капака на пода, повдигна го и чу грубия глас на непознатия:

— Слез долу!

Той се подчини.

Предишният разговор се състоя в коридора, където мракът беше по-гъст от всякъде другаде в къщата. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той се спусна успешно по несигурните стълби.

— Остани където си! — каза гласът. — Донесох ти храна и дрехи. В чантата ще намериш всичко необходимо. Избръсни се и си придай приличен вид.

— Къде трябва да отида? — попита Брабазон.

— Наел съм ти каюта в парахода, заминаващ утре от кея Виктория за Нова Зеландия. В чантата ще намериш паспорт и билет. А сега слушай. Обръсни си мустаците или по-скоро онова, което е останало от тях. Също и веждите. Това са най-характерните черти на лицето ти.

Мистър Брабазон се питаше дали човекът го беше виждал някога. Прекара механично пръсти по рошавите си вежди и мислено се съгласи с тайнствения посетител.

— Не съм ти донесъл пари — продължи гласът — Имаш шейсетте хиляди, които отмъкна от Марл. Фалшифицирайки името върху чека, ти закри сметката му в банката, спокоен, че аз ще се оправя с него — както и стана.

— Кой си ти? — попита мистър Брабазон.

— Аз съм Червеният кръг — беше отговорът. — Ние вече сме се срещали.

— О, разбира се — промърмори Брабазон. — Имам чувството, че ще полудея тук. Кога мога да се махна?

— Още утре. Изчакай да се стъмни. Корабът заминава на другия ден сутринта, но ти можеш да се качиш на борда утре вечер.

— Но те ще наблюдават кораба — проплака Брабазон. — Не мислите ли, че е твърде рисковано?

— Няма опасност — беше отговорът. — А сега дай ми дарите си.

— Моите пари? — банкерът пребледня.

— Дай ми парите си! — в гласа, който идваше от тъмнината, прозвучаха зловещи нотки и разтреперан Брабазон се подчини.

Два големи пакета пари преминаха в облечената с ръкавица ръка на посетителя.

— Вземи това — каза той.

„Това“ беше тънка пачка банкноти и опитните пръсти на банкера му подсказаха, че са съвсем нови.

— Можеш да ги смениш, когато стъпиш на борда — каза човекът.

— Не може ли да тръгна още тази нощ? — зъбите на Брабазон тракаха от страх. — Това място ме ужасява.

Червеният кръг очевидно размишляваше, защото мина доста време преди да отговори.

— Както искаш, но помни, че поемаш риск. Сега отивай горе.

Заповедта беше ясна и категорична и мистър Брабазон незабавно се подчини. Той чу как вратата се затвори и, взирайки се през прашните прозорци, видя тъмната сянка да крачи по пътеката и да изчезва в нощта. Малко след това чу изщракването на портата. Човекът си беше отишъл.

Брабазон потърси пипнешком чантата, оставена от непознатия, и я отнесе в кухнята. Там, без да се страхува, че ще го открият, можеше да запали парчето свещ, което беше намерил миналата седмица, претърсвайки къщата.

Непознатият не преувеличи, когато каза, че чантата съдържа всичко необходимо. Първата мисъл на банкера беше да разгледа парите, които другият пъхна в ръцете му. Това бяха банкноти от всякакви серии и номера. Личните му пари бяха от една серия и освен това съвсем нови. Брабазон ги разглеждаше внимателно, защото знаеше, че нови банкноти не се издават току-така и изведнъж откри причината. Червеният кръг вероятно бе изнудил някого и бе поискал банкноти с непоредни номера. Брабазон прибра парите и започна да се преоблича.

Час по-късно един елегантен Брабазон с чанта в ръка излезе предпазливо през портата. Промяната от обръсването на веждите беше тъй поразителна, че когато в 11 часа вечерта той премина край един от многобройните детективи, никой не го разпозна.

Брабазон нае стая в малък хотел близо до гара Юстън и веднага си легна. Това беше първата нощ от седмица насам, в която щеше да спи спокойно.

Следващият ден прекара в стаята си, тъй като се опасяваше да се покаже на дневна светлина. Надвечер обаче след самотната вечеря в салона, той излезе да подиша малко чист въздух. Увереността му нарастваше с всяка измината минута и вече не се съмняваше, че ще успее да се промъкне незабелязано през щателната проверка на корабния детектив. Като избираше по-пустите улици, той премина край музея и спря да прочете един току-що залепен афиш.