Едгар Уолъс - Червеният кръг

Пар кимна.

— Изглежда прост — каза той. Отиде до прозореца, погледна навън и махна с кърпичка. Йейл се усмихна одобрително.

— Виждам, че сте взели необходимите мерки. Колко души имате?

— Мисля, че са осемдесет — отговори мистър Пар спокойно, — и практически ще обкръжат мястото.

Йейл кимна.

— Не бива да забравяме — вметна той, — че Червеният кръг може да изпрати някой много обикновен местен куриер. В такъв случай, разбира се, той трябва да бъде проследен. Решил съм парите да влязат в ръцете на самия главатар на Червения кръг — това е много важно.

— Съгласен съм напълно — каза Пар, — но смятам, че джентълменът, или който и да е друг, няма да дойде лично. Може ли да огледам кабинета ви?

Той влезе и огледа стаята. Тя беше осветена от един-единствен прозорец. В един ъгъл имаше шкаф, вратата на който отвори. В него нямаше нищо, освен едно окачено сако.

— Ако нямате нищо против — инспектор Пар беше почти смирен, — искам да стоите във външния кабинет. Благодаря ви. Аз ще затворя вратата подире ви.

Смеейки се, Йейл излезе от кабинета, а мистър Пар затвори вратата след него. Отвори втората врата и надзърна в коридора. След малко го чуха да затваря и тази врата.

— Можете да влезете — каза той. — Аз видях каквото ми трябваше.

Стаята беше просто, но спретнато мебелирана. Имаше голяма камина, в която обаче не гореше огън, макар че денят беше мразовит.

— Едва ли ще мине през комина — подхвърли Йейл шеговито, като забеляза, че детективът оглежда камината. — Аз никога не паля огън в този кабинет; нали съм от горещокръвните, никога не усещам студ.

Джек, който следеше с любопитство претърсването, взе смъртоносния малък пистолет, който лежеше на масата на детектива, и го огледа предпазливо.

— Внимавайте, че спусъкът е малко чувствителен — предупреди го Йейл.

Той извади от джоба си плика с банкнотите и го сложи до оръжието. После погледна часовника си.

— А сега мисля, че за да бъдем в безопасност, трябва да минем във външния кабинет и да заключим вратата — каза той.

С тези думи заключи вратата за коридора.

— Много вълнуващо — прошепна Джек, разсъдил, че шепотът е най-подходящ за такъв трепетен момент.

— Дано да нямате много вълнения — каза Йейл. Излязоха във външния кабинет, заключиха го и седнаха. Джек не съзнаваше, че бе седнал на стола на Талия Дръмънд и се сепна, когато разбра това.

Дали тя не спада към Червения кръг, запита се той. Пар бе намекнал нещо в този смисъл. Джек стисна зъби; той не можеше и не искаше да повярва дори на видяното със собствените си очи и да се вслуша в здравия разум. Влиянието й не само не отслабваше, но и се засилваше. Тя беше особено същество и ако излезеше виновна… Вдигна очи и видя, че погледът на Пар е впит в него.

— Не претендирам да съм психометрик — изрече детективът бавно, — но ми се струва, че вие мислите за Талия Дръмънд.

— Да, мислех — призна младият човек. — Мистър Пар, смятате ли я действително за толкова лоша, колкото изглежда?

— Искате да кажете: смятам ли, че тя е откраднала будата на Фройънт, защото ако имате предвид това, не става въпрос за мислене, а за убеждение.

Джек мълчеше. Не можеше и да се надява да убеди този флегматичен човек в невинността на момичето и все пак беше лудост, призна си той, да я смята за невинна, когато сама бе признала вината си.

— Пазете тишина там — чу се гласът на Йейл.

След това седяха в пълно мълчание. Чуваха го да се движи из стаята, после той утихна, защото часът наближаваше. Инспектор Пар извади часовника от джоба си и го сложи на масата; стрелките сочеха три и половина. Куриерът трябваше да се яви вече. Пар седеше с издадена напред глава и се ослушваше, но нямаше никакъв шум от нападение.

След малко от стаята на Йейл долетя някакъв шум, особен тъп звук, като че ли Йейл бе седнал тежко.

Пар скочи на крака.

— Какво беше това?

— Всичко е наред — чу се гласът на Йейл, — препънах се в нещо. Бъдете спокойни.

Седяха още пет минути, след което Пар подвикна:

— Добре ли сте, Йейл?

Но не получи отговор.

— Йейл! — извика той по-силно. — Чувате ли ме?

Отговор не последва. Скачайки към вратата, Пар дръпна резето и се втурна в стаята, следван от Джек.

Това, което видяха, би вцепенило и по-опитен полицай от инспектор Пар.

Дерик Йейл беше проснат на пода с оковани в белезници китки, вързани с ремъци глезени и пешкир на лицето. Прозорецът беше отворен и се усещаше силна миризма на етер и хлороформ. Пакетът с пари на масата бе изчезнал. Три секунди по-късно един възрастен пощальон излезе от преддверието на сградата, носейки на рамо чантата си с писма, и полицаите, които наблюдаваха къщата, го оставиха да мине, без да му зададат никакъв въпрос.