Едгар Уолъс - Червеният кръг

— Полукъща-полусклад — отговори Джек. — Аз никога не съм я виждал, но предполагам, че е от ония жилища, които старите търговци са обичали преди двеста години, когато живеели на местата, където въртели търговията си.

Джек отключи бюрото си и издърпа едно чекмедже, пълно с ключове, всеки с етикетче.

— Мисля, че е този, мис Дръмънд — каза той, подавайки й ключа. — Харесва ли ви новата работа?

Нужна му беше известна смелост, за да зададе такъв въпрос, защото беше почти уплашен от присъствието й. Тя се усмихна леко и отговори:

— Забавна е, макар и не чак толкова привлекателна! Не мога да ви кажа много за работата си, защото започнах едва тази сутрин — тя се обърна към детектива. — Не, не се безпокойте, мистър Пар. Единственият ценен предмет в кантората е едно сребърно преспапие. Не се налага дори да подавам писмата — продължи тя подигравателно. — Кантората е построена по американски терк и в кабинета на мистър Йейл има една малка тръба, по която писмата се спускат право в пощенската кутия във вестибюла долу. Много отчайващо!

Колкото и сериозна да беше, очите й играеха весело.

— Особена жена сте вие, Талия Дръмънд — рече Пар, — но съм сигурен, че все пак у вас има нещо хубаво.

Тази забележка изглежда я развесели много. Тя се смя до сълзи, а Джек се усмихваше съчувствено.

Пар, от друга страна, с нищо не показа, че му е весело.

— Внимавайте — предупреди той и усмивката изчезна от устните на Талия.

— Мога да ви уверя, че много ще внимавам, мистър Пар — каза тя, — а ако си навлека някаква неприятност, мога да ви уверя също, че веднага ще ви потърся!

— Дано — рече Пар, — макар че се съмнявам.

Талия отиде право в кантората и завари Дерик Йейл седнал в стаята си, където четеше куп прясна кореспонденция.

— Това ли е ключът? Благодаря ви. Сложете го там — каза той. — Боя се, че вие ще трябва да отговорите сама на повечето от тия писма. Те са главно от глупави млади хора, които искат да се обучават за частни детективи. Ще намерите формуляр за отговори, можете сама да подпишете отговорите. И ви моля да кажете на тази дама — той й подаде едно писмо, — че сега съм много зает и не мога да приемам други поръчки.

Взе ключа от масата и го подържа за секунда на дланта си.

— Видяхте ли се с мистър Пар?

Тя се засмя.

— Вие сте ужасен, мистър Йейл. Да, видях се с мистър Пар, но отде узнахте?

Той поклати глава с усмивка.

— Всъщност е много просто и не искам да се хваля с дарбата си — каза той, — както и вие не бива да се хвалите с очарователната си външност и склонността си — как да кажа — да вземате каквото ви падне.

Тя не отговори веднага, после каза:

— Аз се поправих.

— Вярвам, че с течение на времето ще се поправите. Вие ме интересувате — каза Йейл, после, след кратка пауза, — изключително много!

И с кимване на глава й даде да разбере, че е свободна.

Талия тъкмо се бе вдълбочила в работата си и пишещата й машина тракаше бясно, когато той се показа на вратата.

— Опитайте се да се свържете по телефона с мистър Пар. Ще намерите номера му в указателя.

Мистър Пар не беше в кабинета си, когато Талия се обади, но след половин час го намери и прехвърли разговора в съседната стая.

— Вие ли сте, Пар?

Чуваше гласа на Йейл през вратата, която беше оставила открехната.

— Отивам да претърся къщата на Бирдмор край реката. Предполагам, че Брабазон може да се крие там!… Добре, след обед. Бъдете там в два и половина.

Талия Дръмънд слушаше и си стенографираше.

В два и половина Пар дойде. Тя не го видя, защото имаше пряк вход от външния коридор за стаята на Йейл, но чу бумтящия му глас и след малко двамата излязоха.

Почака стъпките им да заглъхнат, после взе бланка за телеграма, адресира я до Джонсън, Милдред стрийт 23, Сити, и написа:

„Дерик Йейл отиде да претърсва къщата на Бирдмор край реката.“

Талия Дръмънд беше много акуратна.

Къщата, разположена на малък пристан, беше образец на изостаналост и занемареност. Каменната основа на пристана се рушеше, парапетът беше счупен, дворът — пущинак от бурени; гъст треволяк и коприва образуваше почти непроходима преграда по пътя им, след като отвориха вратника, през който се влизаше в неугледната източна улица, на която се намираше пристанът.

Самата къща едно време може да е била живописна, ала сега със счупените си долни прозорци, потъмнялата дървения и избелелите стени беше жалък образец на архитектурна вехтория.