Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Господин Мърфи — заговорих. — Работя за детективска агенция „Вайс“. Познавате ли отец Реджиналд О’Мара.

Красивото лице на господин Мърфи застина за няколко секунди. После собственикът му избухна в неконтролируем плач.

— Казах му — извика той с креслив фалцет. — Казах му, че някой ден ще ни открият.

Бишоп седеше на масата в спалнята и тракаше по миниатюрната клавиатура на компютъра си.

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност…“

— Обърни се.

Пръстите на Бишоп замръзнаха на средата на изречението. Гласът дойде зад гърба му. Не се обърна. Вдигна очи към прозореца, където жаркото следобедно слънце пареше клоните на дърветата.

— Обърни се — повтори гласът.

Пръстите му бързо пробягаха по клавиатурата. Записа съобщението и го затвори. Едва тогава се обърна и я погледна.

Катлин вече бе в стаята и го гледаше от около метър. Надали бе могла да прочете имейла, но от друга страна, как би могъл да е сигурен.

— Какво правиш, Катлин? — попита.

Опита се да говори равно, но бе изненадан да я види толкова близо, да не говорим, че не очакваше появяването й. От сбиването в „Детелината“ Крис следеше жена си като копой. Катлин не успяваше да се измъкне за обичайните им срещи. Бишоп я видя за последно тази сутрин, когато двамата с Крис тръгваха към летището за работа.

Но ето, че бе тук, съвсем истинска и при това доста ядосана, ако можеше да се съди по вида й. Стоеше скръстила ръце и впила гневен поглед в него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правя, Франк? — извика тя. — Да не би да си оглушал или пък Крис не крещи достатъчно силно? Сигурно си единственият в квартала, който не е чул ругатните.

— Ааа, Крис…

— И за какво, на майната си, ти беше притрябвало да ходиш и да се биеш с него в бара?

Обзе го облекчение, значи не бе прочела имейла. Идваше заради друго.

— Ами просто така се случи — отвърна той.

— Стига глупости, Франк. Той ми разказа какво се е случило. Предизвикал си го. И какво точно искаше да постигнеш?

— Ами… не знам точно.

— Казах ти вече, не си ми ангел хранител. Никой не те е карал да бъдеш такъв.

— Така е, не съм ти ангел хранител. Просто така се случи — каза Бишоп.

— Сега не ме оставя да мръдна и за секунда. Постоянно повтаря, че трябва да се махаш, настоява да те изхвърля. Накарал е целия град да ме следи. Само да отворя уста и избухва като някаква бомба. Ако разбере отнякъде, че съм идвала, докато има полети, направо ще ми откъсне главата. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Бишоп остана на стола и я погледна спокойно с бледите си очи. Какво си мислеше ли? Мислеше си, че е време да я зареже, ето какво. Постигна своето. Вмъкна се в операцията на Хиршорн. Катлин изигра ролята си. Време беше да я разкара.

Въпреки това се поколеба. Не беше сигурен дали да й го каже. Само след няколко часа щеше да отлети с Хиршорн към планината. Каквото и да се случеше после, нямаше да се върне в Дрискол, така че Катлин и сама щеше да разбере, че е дошъл краят. Без сълзи, без караници.

Размисли още няколко секунди. Не знам дали в крайна сметка е заговорила съвестта му. Или е съвестта, или са някакви си негови правила, по които живееше. Работата е там, че Катлин бе в опасност. Ако Хиршорн разбереше, че го е следила и е снасяла информация на Бишоп, щеше да я убие. Бишоп реши, че трябва да я предупреди, че трябва да й даде шанс да се спаси. Може би причината е, че му е харесвало да лежи до нея в мрака, че си е спомнил колко добре се е чувствал от допира на тялото й. Каквото и да е било обаче, решил, че не може да я остави така на произвола на съдбата.

— Виж, Катлин… — каза бавно той.

Тя веднага избухна:

— О, по дяволите, не, не.

— Чуй ме.

— Зарязваш ли ме? Мамка му. Ооо… — тропна с крак тя. — Мамка му! Каква тъпачка съм. О, боже. Трябваше да се сетя. Зарязваш ме, нали?

Той сведе поглед и кимна. Искаше му се да се мине без това. Искаше му се да си тръгне и да пропусне тази част, бъркотията.

— Да — потвърди. — Трябва да вървя.

Катлин набръчка нос, брадичката й затрепери, а очите й се наляха със сълзи. Стисна юмруци, все още скръстила ръце под гърдите си.

— Точно така. Разбира се. Как не се сетих. Голяма съм патка, нали? Божичко.