Андрю Клаван - Пътят на динамита

Мъжът, наречен Бен Фрай, замръзна сред развалините наоколо, втренчен в нощното небе в търсене на единствената си надежда.

Видя го. Хеликоптерът. Видя светлините му, увиснали над гората на около километър далеч.

— Хайде! Хайде! — изръмжа той.

Все още бе рано за срещата. Целият график бе отишъл по дяволите. Но не можеше просто да стои тук и да чака. Хукна към хеликоптера. Хукна към двора и светлините на прожекторите с риск да го забележат от вишките, с риск да го забележат плъзналите навсякъде надзиратели.

Силните лъчи на прожекторите го принудиха да засенчи очите си с длан. Сирените продължаваха да вият като обезумели. Пламъците, подпалени от ракетите, изскачаха от невероятни места, от всички страни. Мъжът, наречен Бен Фрай, продължи да бяга, вдигнал очи към хеликоптера. Повече от всичко на света искаше апачът да тръгне към него, да дойде на мястото на срещата, да го измъкне.

Първата ракета се отдели от земята още докато бягаше. Той изгледа ужасено как опашката й от зелено-бял пламък описва спирали по пътя си към черните сенки на дърветата и осветява върхарите им. Мина покрай хеликоптера и изчезна в небето. Втора ракета пресече траекторията на първата и също пропусна целта.

Мъжът, наречен Бен Фрай, се спря стреснато. Видя, че хеликоптерът се обръща и поема обратно. Нима го изоставят? Обезумелите му очи проследиха изстрелването на трета ракета. Тя се заби право в основата на перките на хеликоптера. Пламъкът от експлозията освети разчленените ротори, които наподобяваха прекършените крила на гигантско насекомо. Апачът се взриви.

— Неееее! — изкрещя убиецът, но мощните сирени погълнаха гласа му.

Вцепени се. Силите го напуснаха. Хеликоптерът се замята като ранен кит и заби нос в гората под него. Не успя да чуе трясъка от сгромолясването, но огненото кълбо, избълвано от дърветата, бе достатъчно красноречиво. Небето почервеня.

Мъжът, наречен Бен Фрай, стоеше с отворена уста и наблюдаваше смъртта на хеликоптера. Лъчите на прожекторите претърсваха небето над главата му. Воят на сирените заплашваше да пръсне главата му на парчета. Въоръжени надзиратели хукнаха към него от всички посоки. И въпреки това всичко му изглеждаше абсолютно неподвижно — сякаш бе застанал на ръба на безбрежна долина, в която няма живи същества, нищо не се променя, а си остава същото во веки веков.

На около петстотин километра от затвора, на осмия етаж в бетонната кула с червен покрив, в кабинета със сводестия прозорец Вайс се разхождаше бавно в полумрака, заслушан в шума от булеварда под него. Телефонът иззвъня отново и той се спусна към слушалката.

— Свърши — изръмжа Кетчъм.

— Хванаха ли го? Хванаха ли го?

Вайс чу тракането на трамвая по булеварда и продължителното мълчание насреща. Прекалено дълго. Сърцето му се сви.

— Там всичко още е нагоре с краката — отвърна най-сетне Кетчъм. — Не са сигурни какво точно става. Не мога да открия никой, който е в състояние да ми разкаже какво се е случило.

— Искаш да кажеш, че се е измъкнал? Как, по дяволите, може да се измъкне?

— Искам да кажа, че не знам, Вайс. Разбра ли? Никой не знае.

— Мамка му.

— Носел, е униформа на надзирател — продължи Кетчъм. — Убил е един от надзирателите и му е взел дрехите. Има вероятност просто да се е смесил с другите в цялата лудница. Може някак да се е измъкнал.

Вайс замълча и след известно време Кетчъм заговори сърдито:

— Няма къде да отиде. Убил е надзиратели. Всички там са бесни. В момента районът се претърсва от кучета и хеликоптери. Нали видя на какво прилича мястото? Само дървета, камъни и пущинак. Къде може да отиде?

— А Померой? — попита Вайс.

— Спасил си го. Успя, Вайс. Не може да си каже и малкото име от страх, но Фрай не го е докоснал и с пръст.

— Изкопчил ли е някаква информация от него?

— Нито думичка. Уип се кълне, че не му е казал нищо. Сирените се разнищели тъкмо навреме.

Гърдите на Вайс се издигнаха и спуснаха тежко. И това е нещо. Може би дори всичко. Където и да бе мъжът, наречен Бен Фрай, той не знаеше повече отпреди. Не знаеше повече от Вайс.

— И все пак ще продължи да я преследва — каза тихо Вайс, по-скоро на себе си. — Няма да се спре пред нищо, докато не я открие.

След това в кабинета се възцари продължително мълчание, прекъсвано единствено от шума на булеварда.

— Виж какво ще ти кажа, Вайс — обади се най-сетне Кетчъм. — Обзалагам се, че ти ще я намериш пръв.

Вайс изсумтя. Остави слушалката. Отпусна се в стола. Загледа се в монитора, който единствен продължаваше да разпръсва мрака в кабинета му. Красивата жена със златисто червена коса все още го подканваше с пръст да иде при нея. Облечена все така в дантелена дреха с висока яка, едновременно целомъдрена и еротична, тя се приведе към него. Вайс погледна бездънните очи, замечтаното, отвлечено изражение. Наклони се бавно към нея. Сиянието от монитора очерта ясно набръчканото му, отпуснато, грозно лице. Продължи да гледа образа още доста време.