Андрю Клаван - Пътят на динамита

Крис чу отново гласа на Хиршорн в слушалките.

— Прожектори.

Така беше. Виждаха ги през предното стъкло. Опипваха всеки сантиметър наоколо. Широките светли лъчи се местеха на всички страни и осветяваха целия двор около сградите на затвора.

— Какво, по дяволите, става? — попита Крис.

Хиршорн не отговори. Не знаеше. Светлината на прожекторите опропасти възможността на ФЛИР да идентифицира каквото и да е движение по земята. Не виждаха, че охраната вече бяга към постовете, които трябваше да заеме в случай на тревога. Не знаеха, че оръжието за защита вече е извадено. Предупредени за приближаващия хеликоптер, специално обучени офицери вече бяха нарамили преносими ракетни установки, а други обхождаха хоризонта с уреди за нощно виждане в търсене на натрапника. Но Крис и Хиршорн не го знаеха.

Хиршорн нервно погледна часовника в кабината.

— Тридесет секунди — каза той.

— Божичко — обади се Крис, втренчен в светлините на прожекторите под тях. — Струва ми се, че търсят…

— Стреляй! — изкрещя Хиршорн. — Стреляй! Стреляй!

Крис се поколеба. Имаше още време. Но после заповедта проникна в мозъка му. Той бързо погледна през монокъла и натисна бутона за изстрелване. Хеликоптерът се разклати, сякаш изненадан от пускането на ракетата. Крис изстреля втора още преди първата да е достигнала целта.

Експлозиите дойдоха една след друга. Ярък оранжев пламък плъзна нагоре по краката на затворническата вишка. Почти мигновено пламна ново огнено кълбо, което разкъса най-вътрешната ограда. При вида на попаденията Крис забрави всичко друго. При втората ракета очертанията на затворническата вишка тежко се сринаха и постройката избухна в пламъци. Крис изстреля трета ракета, после и четвърта. Разполагаше с още четири. Сърцето му все едно пращаше електрически ток по вените. От гърдите му се изтръгна вик, рев, смях. Беше най-щастливият момент в живота му.

— Какво, по дяволите?… — започна да казва Хиршорн.

Крис все още се смееше, когато една топка ослепителна светлина се откъсна от пламъците на земята и полетя над върховете на дърветата право към тях.

— Господин Вайс?

— Да — отвърна дрезгаво Вайс в слушалката.

— Обажда се Норман Камен, от кабинета на губернатора.

— Да — повтори Вайс и затаи дъх.

— Губернаторът помоли да ви предам, че алармената инсталация в случай на бягство от затвора е задействана. Очевидно хеликоптер на Националната гвардия е потвърдил присъствието на непознат обект в района. Охраната е въоръжена така, че да отблъсне нападението.

Очите на Вайс светнаха срещу монитора. Той стисна здраво слушалката с потна длан.

— И затворът е обезопасен?

— Абсолютно. Повярвайте ми, тази вечер никой няма да избяга оттам.

Вайс кимна, загледан в нищото. Гледаше втренчено в екрана, без да вижда нито него, нито подмамващото го оттам момиче.

— Господин Вайс — продължи Норман Камен, — губернаторът ви изказва благодарност за информацията.

Вайс продължи да кима, но без да възприема думите. Когато остави слушалката, все още седеше на ръба на стола. Потната му длан се сви в потен юмрук. По увисналата му физиономия пробяга лека усмивка.

— Пипнах те, копеле такова — прошепна той.

Измина още една дълга секунда, преди мъжът, наречен Бен Фрай, да проумее истинските размери на катастрофата. Беше му доста трудно да приеме факта, че този план може да се провали, че единственото нещо, което някога е искал истински, може да се изплъзне от пръстите му в последния момент.

Той втренчи изгарящ поглед в жертвата си, свита в ъгъла — в Уип Померой, единствения човек, който можеше да го заведе до Джули Уайънт. Гледаше го, но пред очите му като призрак, като мимолетно привидение премина друго лице, нейното. Присмиваше му се.

Нямаше думи да опише чувствата си към нея — какво му бе сторила, как се бе променил от мига, в който за пръв път я зърна. Още помнеше този миг, беше като мечта, която не знаеше, че е мечтал — изтръгната от него и превърната в същество от плът и кръв. От пръв поглед разбра, че през всичките тези години образът й се е оформял в съзнанието му и сега изведнъж е излязла на бял свят, и той самият има пръст в създаването й. В известен смисъл тя бе нещото, което най-много обичаше и което същевременно най-много искаше да разкъса и да хвърли в кошчето за смет. По някакъв начин то бе едно и също — омраза и любов.

Нямаше думи да го опише. Просто усещаше нещата, които тялото му искаше да причини на нейното. Писъците, които копнееше да изтръгне от нея. Сълзите. Да я наранява, да я кара да плаче и да събира сълзите й в бутилка, а после да ги инжектира във вените си. После щеше да се скита самотен високо в планините, и да живее от болката и сълзите й до края на дните си.