Андрю Клаван - Пътят на динамита

Все пак членовете на комисията постигнаха съгласие да оповестят следното: Веднъж стигнал до строго охраняваната част на затвора, мъжът, наречен Бен Фрай, лесно се е добрал до фалшификатора. Уип Померой спокойно е могъл да не усети приближаването му, ако не го е разбудило отварянето на вратата на килията. Померой стреснато скочил от матрака си. Нежните му пръсти тутакси се разтреперили. Тънките му устни зарецитирали мълчаливия си монолог, а очите му зашарили диво по стените. Сърцето му забило като барабан. Мислите му запрепускали в търсене на обяснение. Обезумял от страх, той се изправил несигурно на крака.

И ето, колкото и невероятно да изглеждало, в килията му се появил мъжът, наречен Бен Фрай. Пристъпил вътре сякаш нямало нищо по-естествено от това, сякаш се разхождал в парка следобед. Изражението на лицето му също било съвсем обикновено — сериозно, спокойно, компетентно. Точно това изражение изплашило Померой повече от всичко. Мъжът, наречен Бен Фрай, просто бил тук и сега щял да свърши работата, за която дошъл. Нямало възможност, нито пък сила на света, която да го спре.

Уип Померой подивял от ужас, изкрещял и се хвърлил към ъгъла на килията си. Свлякъл се по стената на пода, а пръстите му не преставали да се сплитат и разплитат. Устните му зашавали още по-лудешки, а измежду неразбираемите звуци най-сетне излязъл и един смислен писък:

— Няма да ти кажа! Няма да ти кажа!

— Ще ми кажеш — отвърнал простичко мъжът, наречен Бен Фрай. — Ей сега ще ми кажеш.

Пристъпил към сгърчения в агония затворник.

В този момент по изрична заповед на губернатора началникът на нощната смяна в затвора натиснал бутона за тревога и подал сигнал за избягал затворник. Вратите започнали да се заключват автоматично и навсякъде ревнали оглушителни сирени.

Вайс бе успял.

Тъкмо тогава хеликоптерът наближи затвора. Крис провери радара, който осигуряваше точното прицелване на ракетите, и насочи хеликоптера така, че кръстовидната сграда на затвора да попадне в центъра на екрана. Хвърли поглед към джипиеса. Хиляда и петстотин метра, хиляда и двеста, хиляда. Огледа хоризонта и забеляза сградата с невъоръжено око. Бялото здание на затвора се намираше на не повече от километър и половина от тях и изпъкваше на фона на тъмните сенки на дърветата наоколо и нощното небе.

Крис задържа голямата метална птица на място, намали скоростта и натисна бутона за кръжене. Хеликоптерът се подчини безпрекословно и увисна ниско в небето, почти на височината на луната.

Хиршорн погледна часовника в кабината.

— Имаме още две минути — каза той.

— Ще прехвана целта — отвърна Крис.

Хиршорн кимна. Седеше на мястото на стрелеца, но не бе такъв. Нямаше какво да прави. Беше дошъл дотук единствено по заповед на мъжа, наречен Бен Фрай. Така щеше да запази операцията в тайна до последно и щеше да се увери със собствените си очи, че всичко се движи по план.

Но когато ставаше въпрос за изстрелване на ракети, Крис трябваше да се оправя сам. Наложи се да се пресегне към мястото на стрелеца, за да активира ракетите и да ги подготви за прехващане на целта преди изстрелването им. Когато свърши това, му остана единствено да седи в креслото си и да гледа през монокъла на пилотския шлем. За Крис монокъла на шлема в апачите бе най-хубавата им част. Отне му цели осемнадесет часа обучение, за да разбере как точно се използва уредът, но след като веднъж го разбра, просто се вцепени от респект. Монокълът бе свързан директно със системата за разпознаване и прехващане на цели в хеликоптера, така че на пилота му оставаше само да погледне целта през него и да натисне копчето. Ракетите вършеха всичко останало. Прицелването ставаше така естествено, както и гледането. Това караше Крис да се чувства като мозък на някакво гигантско митично същество, на огнедишащ дракон, който е готов във всяка секунда да сграбчи жертвата с ужасните си нокти.

Имаше дума, която точно описваше чувствата на Крис в момента, но той не можа да се сети коя е. В гърдите му се разливаше топлина. Не се бе чувствал така от времето в армията. Не. Никога не се бе чувствал така. Никога. Не и досега.

Крис вдигна глава и насочи монокъла към затвора. Прицели се в североизточната вишка.

— Прехванах целта — каза след малко.

— Още минута — отвърна Хиршорн.

Зачакаха. От това разстояние и от бръмченето на хеликоптера не можеха да чуят виещите долу сирени. Но изведнъж видяха как ореолът от светлини около затвора стана по-ярък, по-силен. Лъчите лъкатушеха, навлизаха в тъмнината и я опипваха.