Андрю Клаван - Пътят на динамита

Вайс само поклати глава. Кетчъм обаче продължи:

— Ей? Вайс? Какви ги дрънкаш? AH-64D?

AH-64D. Вайс пусна търсачката си в интернет. Набра буквите. Моментално се отвори някаква страница, озаглавена „Военна техника“. AH-64D — Армейски хеликоптер.

— Проклет да съм — промълви Вайс. Преглътна трудно. Усети, че нещо вътре в него започва да се разпада.

Видя го. Видя целия сценарий. Сглоби пълната картина. Късно. Безполезно и късно.

— Вайс, няма ли да ми кажеш какво, по дяволите, става там? Ало?

— Кетч — обади се най-сетне Вайс. — Мисля, че изпращат хеликоптер натам.

— Какво?

— Мисля…

Кетчъм изсумтя.

— Забрави. Да изпращат хеликоптер в затвора? Няма смисъл. Цялото място е покрито с мрежа против хеликоптери. Машината няма как да кацне…

— Няма да кацат — прекъсна го Вайс. — Това е боен хеликоптер. Сигурно има и ракети. Мамка му. Ето как ще избяга. Просто ще направи дупка в стената.

Кетчъм помълча известно време.

— Вайс — каза тихо. — Сега вече и аз мисля, че си откачил.

Вайс се втренчи в екрана. Притисна слушалката толкова силно до ухото си, че чак го заболя. Усети, че по тила му избива студена пот. Прекалено късно, мамка му.

— Вайс — обади се Кетчъм. — Вайс?

— Да? — изръмжа Вайс.

— Не мога да им кажа, че ще направи дупка в стената с боен хеликоптер, човече. Ще се измъкне от килията си, което не може да направи, ще влезе в килията на Померой, което също не може да направи, и после ще разбие стената на затвора с боен хеликоптер. Не мога да им го кажа, Вайс.

Вайс облиза пресъхналите си устни. Опита се да преглътне, но гърлото му бе прекалено стегнато.

Последва ново мълчание по линията. После Кетчъм го наруши:

— Кога, по дяволите, се предполага да се появи този хеликоптер?

Вайс се изхили тихо и изнервено. Ако Бишоп е на 150 километра в нищото, значи компютърът му по никакъв начин не може да изпрати съобщение от земята. Ако пък е в самолет, със сигурност ще подаде сигнал в полицията. Вайс се досети, че колегата му е оставил компютъра си в хеликоптера, за да може, когато се вдигне…

— Вече лети нататък — отвърна пресипнало той.

— Какво? — заекна Кетчъм. — Какво?

Вайс обаче вече бе изпаднал в някакъв унес. Остави внимателно слушалката на телефона. Късно. Прекалено късно. Всичко, което успя да открие, се оказа безполезно.

Остана да стои отпуснат на стола, победен.

За Крис това бе звездният му миг. Миналото зад гърба му се бе срутило като къщичка от карти за игра. Чувстваше се свободен като перце, носено от вятъра. Ниско застаналата луна тичаше ръка за ръка е него. Самият хоризонт насреща бе на заповедите му. Звукът от перките над главата му, вибрациите на двигателя в костите му, познатият облик на света от другата страна на пилотския шлем… Нямаше нужда от нищо повече. Всичко, което някога бе искал, бе да е военен пилот. Чувстваше се така сякаш небето го е понесло на ръце.

Хиршорн се бе настанил на седалката на стрелеца, малко по-ниско и по-напред от Крис. Можеше да вижда отражението на красивото му лице в предното стъкло. Чуваше гласа му в слушалките, когато шефът измърморваше указания за новия курс. Всеки път, когато го погледнеше, гърдите му се изпълваха с нова вълна на признателност към него.

Толкова щастлив се чувстваше, че отново е спечелил доверието на своя благодетел. Само допреди няколко часа седеше и чакаше горилите на Хиршорн да пуснат куршум в тила му. Само преди четиридесет и пет минути падна на колене пред него и изтърпя шамарите му; чу как нарежда на биячите си да отведат и застрелят жена му. Откакто го изритаха от армията, Крис се чувстваше по един и същ начин. Всичко вървеше наопаки, нищо не бе както трябва. Но сега Хиршорн му даде нова възможност. Хиршорн го сложи на пилотското място. Бе готов да умре за него. Обичаше го.

Хеликоптерът се носеше ниско над върховете на дъбовете. Движеха се с добра скорост за нощен полет — около седемдесет и пет възела 7 7 Около сто и четиридесет километра в час. — Б.пр. . Крис наблюдаваше пейзажа под тях на джипиес монитора.

— Трябва да отидем на около петдесет километра североизточно — каза Хиршорн в слушалките.

— Прието — кимна Крис.

Бяха на половин час разстояние от затвора.

В затвора никой не подозираше нищо. Никакви предупредителни сирени не завиха, когато мъжът, наречен Бен Фрай, разби вратата на килията си. Нямаше сензор, който да сигнализира за разбити врати на килии, защото това се смяташе за невъзможно. На един от мониторите в охранителната будка замига малко червено квадратче, което показваше, че има отворена врата на килия. За нещастие дежурният офицер не гледаше този монитор в момента.