Андрю Клаван - Пътят на динамита

И сега… За бога, сега се появи и някакъв нов шум. Идваше откъм гората. Всъщност, може би откъм бивака. Приличаше на силна кашлица, но освен дразнещия звук Бишоп усети и някакво раздвижване във въздуха. Погледна в посоката, от която идваше звукът.

„Мамка му“, помисли си.

— Не се обръщай! Погледни ме в очите! Не смей да се обръщаш, копеле такова, и ме погледни! — изкрещя Катлин.

Бишоп разбра, че шумът идва от хеликоптера. Специфичният звук не можеше да бъде от нищо друго, освен от перките на апача.

Катлин направи още една крачка и се застана съвсем близо до него. Достатъчно близо, за да различи чертите на лицето й в мрака. Достатъчно близо, за да види гнева и болката в очите й. Достатъчно близо, за да сграбчи пистолета. Ако е достатъчно бърз. Ако не е толкова замаян и ако успее да изпревари пръста на спусъка, който вече бе побелял от натискане.

Но точно сега въобще не се чувстваше бърз. Катлин поклати тъжно глава.

— Обзалагам се, че дори не се казваш Франк — каза тя. — Мамка му, щях да се влюбя в теб, а дори не знам истинското ти име.

През главата му премина нова болезнена вълна. Бишоп разтри слепоочието си с една ръка. Въздъхна. Наистина мразеше тази част.

— Бишоп — представи се. — Казвам се Джим Бишоп.

Звукът от хеликоптера се промени. Стана по-равномерен и по-силен. Издигаше се.

— А ти не ме обичаше дори и малко — промълви тъжно Катлин. — Нали?

Бишоп поклати глава и замижа от болка.

— Не — отвърна.

Шумът от апача стана още по-силен.

— Проклет да си — каза Катлин.

От гърдите й се изтръгна сподавен яростен стон и тя сграбчи Бишоп. Хвана го за косата и извърна лицето му към своето. Опря пистолета в корема му. Притисна устни в неговите. Целуна го. Подпухналото му лице запулсира от болка, а и за миг се уплаши, че Катлин ще отскубне кичура коса, който държеше. Усети топлия й език в устата си. Почувства дулото на пистолета да се впива в корема му. Чудеше се дали ще го застреля, дали ще умре така, впил устни в нейните. Вдигна ръка и погали косата й. Всичко наоколо — обляното в звездна светлина блато, труповете на призрачната светлина на фенерчето, въздухът — трепереше от вибрациите на издигащия се хеликоптер.

После, с рязко движение, Катлин се отдръпна от Бишоп, откъсна устни от неговите, пусна косата му, все едно искаше да го захвърли. Пистолетът обаче продължи да сочи към него. Тя се вторачи в очите му.

— Защо се върна? — попита. Наложи се да повиши тон, за да надвика шума от двигателите. — Защо се върна за мен?

Бишоп премести очи върху нея. Хеликоптерът пореше въздуха. Слепоочието му пулсираше от болка. Опита да се усмихне с крайчеца на подпухналите си устни.

— Проклет да съм, ако знам — призна.

От гърдите на Катлин се изтръгна нервен смях, който изненада и самата нея. Какво толкова имаше в мъже като него? Какво ги правеше така дяволски привлекателни. Поклати глава.

— Божичко, голям задник си, знаеш ли? — Свали пистолета. Усмихна се отново. — Трябва да ти кажа, че мнозина се опитват да се държат като теб, но ти си оригиналът.

Миг по-късно и двамата вдигнаха очи нагоре. Хеликоптерът плавно се показа над главите им. Повися за миг в мастиленосиньото небе над блатото, черна сянка, осветена единствено от звездите и луната. С въртящите се перки и увисналите под закърнелите крила ракети „Хелфайър“ наистина наподобяваше зловещо насекомо, издигнало се от тръстиките и жабунясалите води на блатото.

Беше на не повече от петдесет метра. Пулсиращият му трясък ги обгърна. Усетиха бръснещите пориви на течението, образувано от перките, по обърнатите към небето лица.

— Мислиш ли, че вътре е Крис? — успя да надвика шума Катлин и хвърли поглед към хеликоптера.

— Предполагам — изкрещя в отговор Бишоп. — Няма кой друг да го кара.

— Мислиш ли, че някога ще го видя пак?

— Нееее… Както и да свърши всичко, той е мъртъв.

— Предполагам, тогава това няма да ми трябва — каза Катлин след миг.

Тя хвърли пистолета на земята.

Двамата останаха рамо до рамо, загледани в огромната машина над главите им. Там вътре, под пилотското кресло компютърът на Бишоп все още търсеше сигнал, все още се опитваше да изпрати предупредителното съобщение до Вайс.

„Всичко, от което се нуждае — помисли си Бишоп, — е малко повече височина.“

В този миг с поразяваща бързина хеликоптерът се издигна в небето, стрелна се далеч от очите им и изчезна в нощта.

Мъжът, наречен Бен Фрай, внезапно отвори очи.