Андрю Клаван - Пътят на динамита

Измина секунда. После нова. Червената и синята течност на вратата се смесиха. Най-сетне се чу разяждащо съскане, нещо като тих взрив. Вратата се освободи от заключващия механизъм.

Мъжът, наречен Бен Фрай, скочи на крака и се спусна към вратата. Хвана я за мрежата и я блъсна навън. Тя не поддаде. За миг остана изумен, объркан. Това не бе по план. Бутна я отново. Този път вратата се открехна, точно както трябваше — съвсем малко. Достатъчно.

Мъжът, наречен Бен Фрай, се мушна през тесния процеп и излезе в коридора.

Беше навън.

По това време Вайс говореше по телефона с Кетчъм. Обичайното сърдито мърморене на бившия му колега се бе превърнало в гневен гърлен крясък:

— И какво, по дяволите, искаш да направя, Вайс? Какво, по дяволите, си мислиш, че мога да направя?

— Поне ги накарай да приведат затвора в някаква по-висока степен на бдителност.

— Вече говорих с тях. Нямат по-висока степен на бдителност. Винаги са ужасно бдителни. Нали бяхме там заедно? Колко по-бдителни си мислиш, че могат да бъдат?

— Нямат ли някаква система, която се задейства при опит за бягство?

— Разбира се, че имат, какво си мислиш? Вратите им се затварят автоматично, пускат аларми, пълна програма. Какво очакваш да направят? Да вдигнат целия затвор на главата си само защото някакъв частен детектив има предчувствие?

Вайс въздъхна шумно. Погледна екрана на компютъра, от който Джули Уайънт продължаваше да го подмамва.

— Могат поне да поставят надзирател пред килията на Бен Фрай — каза отчаяно той.

— Бен Фрай вече си има надзирател — отвърна Кетчъм. — Всички си имат надзиратели. Това е затвор, дявол да те вземе!

Вайс притисна телефонната слушалка към ухото си. Не каза нищо, така че Кетчъм продължи малко по-спокойно. Поне толкова, колкото можеше:

— Виж какво, не разполагат с достатъчно хора, както и всички останали затвори. Какво да им кажа? Може би, ако имаме малко време, ще успеем да ги убедим да поставят този Фрай под двадесет и четири часово наблюдение или нещо подобно, не знам. Но при това положение… Та ти дори не знаеш кога се очаква да се случи нещо.

Вайс кимна и продължи да гледа Джули Уайънт на екрана, без да каже нищо. Вярно беше. Не знаеше. Единственото, което знаеше обаче, бе, че няма връзка с Бишоп. А също, че според Бишоп операцията ще започне скоро. Скоро.

Чу въздишката на Кетчъм от другия край на линията.

— Проблемът е, че вече си успял да убедиш директора на затвора, че си хахо. Според него няма никакъв начин…

Вайс обаче вече не го слушаше. Просто гледаше образа на Джули Уайънт със замръзнало лице. Подпрял лакът на облегалката на стола, притиснал слушалката към ухото си. Стягането в сърцето му се бе превърнало в постоянна болка, в болка от безсилие и безизходица. Стоеше си тук, в града, говореше по телефона, докато на около петстотин километра от него мъжът, който преследваше момичето от екрана, се подготвяше да разбере как точно да я открие. А Вайс не можеше да убеди никого какво точно се случва…

Някъде в далечината гласът на Кетчъм не преставаше да боботи. Вайс продължи да гледа жената на екрана пред себе си. Докато мислите му политаха в удивителната пропаст на тайнствените й очи, от компютъра се разнесе познатата простичка мелодийка.

Вайс се изправи и премигна изненадано. Отне му още няколко секунди, за да разбере, че е получил имейл.

— … защото целият затвор е направен така, че да ограничи до минимум вероятността… — продължаваше да бучи Кетчъм.

— Чакай малко, Кетч — прекъсна го Вайс, внезапно усетил слаб прилив на енергия. Натисна иконката на пощата си. Образът на Джули Уайънт изчезна зад новия прозорец. Видя имейла.

— Какво? — попита Кетчъм от другата страна. — Какво става?

— Имам нещо от Бишоп.

— От Бишоп ли? Какво, по дяволите, иска?

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност… пр150кмсзah-64d“

— Е? — обади се след секунда Кетчъм.

Вайс не отговори. Четеше, мислеше. „Тази вечер в шест. Бишоп сигурно е вече там пр150кмсзah-64d. Най-вероятно го пазят и не може да пише спокойно пр150кмсз. Приблизително 150 километра северозападно…“

— Какво, по дяволите е AH-64D? — попита гласно Вайс.

— Моля? — извиси глас Кетчъм. — AH-64D? Откъде да знам?