Андрю Клаван - Пътят на динамита

Мъжът, наречен Бен Фрай, отпусна внимателно трупа на Майк на пода на охранителната будка и клекна до него, така че да не се вижда през прозореца. Той бързо съблече маскировъчната риза и зелените панталони от мъртвото тяло. След това свали затворническите дрехи от себе си. Дрехите на Майк му бяха малко големи, но какво от това. Коланът пристегна панталоните на кръста му, за да не падат. Нямаше нужда от повече.

После мъжът, наречен Бен Фрай, притегли главата на мъртвия надзирател към себе си. Грубите, но приятни черти на Майк бяха сгърчени в безформена гримаса. На мястото, където хрущялът на носа бе влязъл в черепа и проникнал в мозъка, зееше кървава дупка. Сините очи обаче бяха непокътнати — все още отворени, втренчени. Мъжът, наречен Бен Фрай, натисна с палец в края на дясното око. То щеше да му е нужно за ирисовия скенер.

Когато свърши и това, избърса ръце в затворническите си дрехи и се изправи. Обърна се към командния пулт в охранителната будка. Трябваше му малко време да се ориентира, но вече знаеше плановете на затвора наизуст, така че имаше ясна представа къде иска да отиде. Всичко бе перфектно планирано, както винаги. Мъжът, наречен Бен Фрай, прекрасно знаеше къде ще отиде сега. И нищо не бе в състояние да го спре.

И тогава Вайс се премести на края на стола.

Премести се бързо. Изпаднал в безизходица, останал безпомощен в очакване на нещастието, погледът му падна на нещо захвърлено близо до монитора. Взе го в ръце. Моят доклад. Докладът ми за отец О’Мара. Не му бе обърнал кой знае какво внимание. Бе прекалено зает да разкрива плановете на Сянката. Внезапно обаче го озари прозрение. Начинът, по който не оправдах очакванията му, начинът, по който пропуснах очевидната улика. Начинът, по който седях пиян в стаята си и настоявах упорито, че свещеникът е чист като сълзица… Цялата сцена изплува в съзнанието му, както често става. Осъзна, че съм оправдал очакванията му. Осъзна, че съм се напил не защото не съм разкрил лъжата, а защото съм се справил със задачата и на свой ред съм излъгал.

В момента, в който му хрумна всичко това, го осени идея. Беше още в зародиш, но той нямаше нито време, нито търпение да я развие докрай. Всяка секунда бе от значение. Вайс пак посегна към телефона. Взря се в началото на доклада и бързо набра номер.

Отговори му глас с подозрителни нотки. Собственикът му явно не бе свикнал да получава толкова късни телефонни обаждания и се опасяваше, че това му носи лоши новини.

— Ало?

— Отец Реджиналд О’Мара? — попита тихо Вайс.

— На телефона. Кой се обажда?

Вайс се наклони напрегнато в стола. Светлината на монитора освети отпуснатите черти на лицето му. Останалата част от тялото му тънеше в сумрака на кабинета.

— Името ми е Вайс. Имам детективска агенция.

Последва продължително мълчание.

— Да — каза най-сетне свещеникът. — Преди няколко часа разговарях с един от хората ви.

— Така ли?

— Да.

Вайс задържа дъха си за миг. Щеше да блъфира, но не му оставаше нищо друго. Налагаше се да опита.

— Исках да ви кажа, че решихме да не даваме публичност на малката ви тайна — каза той.

Отсреща не последва отговор. Стомахът на Вайс се сви на топка. Дали не направи грешка?

— Клиентът ни вероятно ще бъде осъден и ще отиде в затвора, където му е мястото — продължи той. — Хората, които искате да предпазите, включително и брат ви, губернаторът, няма да бъдат наранени. Разбирате ли?

— Да — отвърна все още предпазливо отец О’Мара. Не бе сигурен, че чува добра новина. — И какво точно искате в замяна?

— Услуга — отвърна мигновено Вайс. — Моля, не ме разбирайте погрешно. Не се опитвам да ви изнудвам.

— Така ли?

— Да. Знам, че няма да се поддадете. Каквото и да решите, тайната ви е на сигурно място при нас. Приемете го като жест на добра воля.

— Добре — съгласи се свещеникът. Гласът му прозвуча по-спокойно. — Кажете какво искате?

— Искам да ме изслушате — продължи Вайс с равен тон. — Искам да чуете историята, която ще ви разкажа, и после да ме свържете с губернатора.

Впоследствие Калифорнийската затворническа администрация назначи специална комисия, която да проучи какво се е случило по-нататък. След тримесечна работа обаче нито един от членовете на комисията не бе сигурен каква точно е истината. Мъжът, наречен Бен Фрай, е трябвало да премине покрай още две охранителни будки, за да се добере до килията на Уип Померой. Според данните от вътрешната охранителна система бе успял да измине разстоянието за малко повече от тридесет минути. И въпреки това надзирателят от първата будка (която всъщност е номер четири) упорито твърдеше, че не го е видял. Що се отнася до следващата будка, в най-строго охраняваното отделение на затвора, то до нея можеше да се стигне посредством сложна процедура, включваща ирисов контрол и отключване на две брави. По вратата нямаше следи от взлом, но надзирателят от будката и надзирателят в коридора бяха мъртви. Очевидно мъжът, наречен Бен Фрай, бе използвал ретината на Майк О’Брайън. Как обаче се е добрал до ключовете и как се е придвижвал незабелязано по коридорите, си остана загадка. Заключенията на комисията останаха засекретени „от съображения за сигурност“. Същото се отнасяше и за експлозива, използван от убиеца за взривяване на вратите. Той бе упоменат само в секретната част на доклада. Явно ставаше въпрос за някаква много проста смес и властите се опасяваха да й дадат публичност.