Алън Фолсъм - Ден за изповед

— Да — каза той след дълго мълчание. — Харесвам китайската кухня.

„Честита Коледа от семейство Адисън“

Хари още виждаше снимката с окичената елха в дъното и усмихнатите лица около нея, всяко с шапка на Дядо Коледа. Тя и до днес лежеше в дома му на дъното на някое чекмедже — вече не пъстра, а избеляла, почти пастелна. Последния път, когато всички се бяха събрали заедно. Родителите им, вече отдавна надхвърлили трийсетте, Хари единайсетгодишен, Дани на осем, а Мадлин почти на шест. Шестият й рожден ден се падаше на първи януари. Две седмици по-късно почина.

Беше неделен следобед — ясен, слънчев и много студен. Той, Дани и Мадлин играеха на замръзналото езерце недалеч от дома си. Наблизо група по-големи деца играеха хокей. По някое време подгониха шайбата право към тях.

Хари още чуваше резкия пукот на леда. Беше като пистолетен изстрел. Видя как хокеистите рязко спират. Сетне ледът под Мадлин просто изчезна. Тя потъна, без дори да издаде звук. Хари викна на Дани да тича за помощ, смъкна якето и се хвърли подир нея. Но долу имаше само леден мрак.

Водолазите от пожарната я извадиха едва привечер. Зад голите дървета небето се обливаше в кръв.

Когато водолазите се зададоха по леда, Хари, Дани и родителите им чакаха сред снега заедно със свещеника. Високият, мустакат шеф на пожарната бе загърнал телцето в одеяло и крачеше най-отпред.

От безопасния бряг ги гледаха мълчаливо хокеистите, братята и сестрите им, съседи, познати и непознати.

Хари понечи да тръгне напред, но баща му здраво го стисна за рамото. Когато излезе на брега, старшият пожарникар спря и свещеникът изрече последна молитва над одеялото, без да го разгръща. Сетне шефът на пожарната и водолазите, както си бяха с бутилките на гърба, тръгнаха към чакащата бяла линейка. Положиха Мадлин вътре, затвориха вратите и линейката се отдалечи през здрача.

Хари проследи с поглед червените светлинки, докато изчезнаха. Накрая се обърна. Дани стоеше до него — осемгодишен, разтреперан от студ. Гледаше го.

— Мадлин е мъртва — изрече той, сякаш още не можеше да проумее.

— Да… — прошепна Хари.

Беше неделя, петнайсети януари хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Живееха в Бат, Мейн.

Пио имаше право, китайският ресторант на Виа Деле Куатро Фонтане наистина се оказа тихо заведение в края на улицата. Или поне тихо бе там, където седяха — край лъскана лакирана масичка в дъното, далеч от червените фенери на входа и многобройните посетители, дошли за обяд. На масичката пред тях имаше чайник и голяма бутилка минерална вода.

— Знаете ли какво е семтекс, мистър Адисън?

— Експлозив.

— Циклотриметилен, пентаеритритолов теронитрат и пластична маса. След избухването дава характерен азотен остатък, смесен с пластични частици. Превръща метала в прах. Точно с това вещество е бил взривен автобусът за Асизи. Експертите го установиха тази сутрин, а днес следобед фактът ще стане публично достояние.

Пио споделяше с него вътрешна информация и Хари разбираше, че това е част от сделката помежду им. Но не виждаше никаква връзка с обвиненията срещу Дани. Пио вършеше същата работа като Роскани и подаваше сведения само колкото да задвижи разговора.

— Значи ви е известно с какво са взривили автобуса. А знаете ли кой го е сторил?

— Не.

— Било ли е удар по брат ми?

— Не знаем. Сигурни сме само, че сега трябва да водим две отделни следствия. Убийството на кардинала и взривяването на автобуса.

Някакъв престарял азиатец се приближи, хвърли бегъл поглед към Хари, после се усмихна и любезно поздрави Пио на италиански. Без да иска менюто, полицаят поръча и за двамата. Сервитьорът плесна с ръце, отривисто се поклони и отстъпи назад. Пио отново погледна Хари.

— Между високопоставените ватикански служители има, или по-скоро имаше, петима доверени съветници на папата. Един от тях беше кардинал Парма. Също и кардинал Маршано… — Пио си наля минерална вода, дебнейки да долови някаква реакция от страна на Хари. Остана разочарован. — Знаехте ли, че брат ви е личен секретар на кардинал Маршано?

— Не…

— Този пост му осигуряваше достъп до вътрешните дела на Светия престол. Между другото, и до плановете за движението на папата. До неговите ангажименти — кога, къде, за колко време. Кого ще покани. Откъде ще влезе в някоя сграда и как ще излезе. Кой осигурява охраната — швейцарската стража, полицията или и двете организации. Колко души участват… отец Даниъл никога ли не е споменавал подобни неща?