Алън Фолсъм - Ден за изповед

Хари извърна очи и погледът му се замъгли. Досега беше твърдо уверен, че грешат, че вървят по невярна следа, но това променяше всичко. Пак погледна инспектора и прошепна едва доловимо:

— Ами автобусът?…

— Кой знае… Може би неизвестната комунистическа фракция, отговорна за убийството на Парма, е решила да убие един от своите, за да му затвори устата… Или пък мафията е сложила бомбата със съвсем друга цел… Или го е сторил някой обиден служител от автобусната компания, който има достъп до експлозиви… Не знаем, мистър Адисън. Както казах, по взривяването на автобуса и убийството на кардинала се водят отделни следствия.

— Кога ще стане известно всичко това?

— Вероятно не преди да завърши разследването. А после сигурно ще се посъветваме с Ватикана.

Хари кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в масата. Беше като замаян. Сякаш току-що му бяха казали, че страда от неизлечима болест. Молбите и възраженията не помагат — от стената неумолимо гледат рентгеновите снимки и кардиограмите.

И все пак… въпреки всички улики на полицията, въпреки непоклатимата пирамида от натрупани факти още не разполагаха с категорично доказателство, както признаваше самият Пио. Нещо повече. Можеше хиляди пъти да им, разкаже за съобщението, но единствено той бе чул гласа на Дани. Страхът, тревогата и отчаянието. Това не бе глас на убиец, плачещ за милосърдие и последна надежда. Беше глас на човек, впримчен в безмилостни обстоятелства, от които няма как да се измъкне.

Без сам да знае защо, Хари се чувстваше по-близък с Дани от когато и да било. Може би защото брат му най-сетне бе протегнал ръка. И може би това имаше за него далеч по-голямо значение, отколкото предполагаше, защото го осъзна не чрез разума, а като прилив на дълбоко вълнение, което го трогна дотам, че беше готов да скочи и да избяга от масата. Но остана на място, защото само след миг осъзна още нещо: нямаше да остави Дани опозорен навеки като убиец на кардинал Парма, докато не изрови изпод дърво и камък абсолютно и недвусмислено доказателство за истината.

— Мистър Адисън, докато приключат формалностите по разпознаването и получите тялото на брат си, ще мине поне един ден, може би и повече… През целия си престой ли ще бъдете в „Хаслер“?

— Да…

Пио извади от портфейла си картичка и му я подаде.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение къде ходите. Ако решите да напуснете града. И изобщо ако отидете някъде, където ще е трудно да ви намерим.

Хари пое картичката, прибра я в джоба на сакото си и отново погледна Пио.

— Няма да ви е трудно да ме намерите.

Международният нощен влак Женева — Рим, 7 юли, вторник, 1:20

Кардинал Никола Маршано седеше на тъмно и слушаше равномерното потропване на колелата, докато влакът набираше скорост, устремен на югоизток от Милано към Флоренция и Рим. Навън бледата луна пръскаше над италианското поле оскъдни лъчи, колкото да се усеща, че го има. За момент Маршано си помисли за римските легиони, крачили преди векове под същата луна. Днес те бяха призраци. Един ден той също щеше да ги последва и животът им също като техния да се превърне в едва забележима драскулка върху безкрайния график на времето.

Влак 311 бе напуснал Женева снощи в осем и двайсет и пет, прекоси швейцарско-италианската граница малко след полунощ и щеше да пристигне в Рим около осем часа тази сутрин. Дълго пътуване, особено като се има предвид, че самолетът минаваше същото разстояние за два часа, но Маршано искаше да размисли насаме, без да го безпокоят.

Като божи служител, обикновено той носеше църковни одежди, но сега бе облякъл светски костюм, за да не привлича излишно внимание. Със същата цел първокласното спално купе бе резервирано на името Н. Маршано. Честен и простичък начин да запази анонимност. Купето бе тясно, но му осигуряваше най-необходимото — място за сън, ако изобщо успееше да заспи; и още по-важно — непрестанно движение, за да приеме обаждане по клетъчния си телефон без страх, че може някак да бъде засечено.

Сам сред тъмнината, той се мъчеше да не мисли за отец Даниъл — за полицейските обвинения, откритите доказателства, взривения автобус. Тия неща принадлежаха на миналото и той не смееше да поглежда към тях, макар да знаеше, че рано или късно ще трябва лично да се изправи насреща им. От тях зависеше не само неговото бъдеще, но и бъдещето и оцеляването на църквата.

Маршано погледна електронния си часовник, чиито зеленикави цифри бледо сияеха в мрака.