Алекс Болдин - Изповед

Станах пенсионер. Да не повярваш! Пенсионер съм по принцип макар и не съвсем, защото първата пенсия още не съм я видял. Документите ми са вече в НОИ. Гледаха ги, коментираха, караха ме да се подпиша на три места и пак ги гледаха.

„Ще чакаш!“ — усмихна ми се зеленооката сладурана от стая единайсет. „То ако ставаше толкова бързо е-е-хе-е-й. Ние нямаше да имаме работа. Нали, Атанасе?“ И пак ми се усмихва.

Абе когато са решили да те разтакават тактиката им е точно такава. Усмихват ти се и те гледат как ще реагираш. Сякаш им доставя удоволствие да те ядосат. Да, ама не са познали! Бачо ти Атанас не си изпуска лесно нервите. Помня, че за петнайсетина години съм си изпускал нервите само веднъж. Беше когато Костов каза по телевизията, че всичко на нас българите ни е О’кей. Хей тогава, не се сдържах, братко, и ги изпуснах.

Какво ти О’кей — аз без работа, Лиза, моята кучка — без нито едно пилешко кокалче. Бабичката на село — болна, все ми звъни по телефона, че няма кой да и нацепи дърва. Проблеми, братче, проблеми отвсякъде, а оня ще ми плещи по телевизията, че всичко ни е О’кей.

Да не забравя да си призная, че на всичкото отгоре съм и стар ерген. Сега думата „стар“, когато се касае за ергени, се счита за обидна. По-добре е да се каже „възрастен ерген“ или пък „зрял мъж без половинка“ и още тем подобни, нали? Съгласни ли сте с мен?

Да кажеш, че не съм имал мацки с които да …, сещате се де. Да бе! Имал съм! Особено когато бях на трийсет или четиридесет и две.

Едно дребно миньонче, Ети май се казваше, ми бе напълнило окото. Напълнило го бе та чак препълнило и започнало да гльожда. Работеше в конструктивния отдел на завода. Дойде веднъж при мен в инструменталния цех и ми изчурулика:

„Наско, Насенце, счупила ми се е халката дето се качва катинара за мазето. Не мога да го заключа. Ще ми я завариш ли, пиленце?“

Ех, боже! Божке ле…! Боже! Да не ви описвам как ми подрипна сърцето. Подрипна, та се спусна чак към краката. Зарязах държавната работа, включих малкия електрожен и заварих халката на момичето.

По онова време Ети си беше момиче и един куп ергенаши се заплесваха по него. Като си помисля за опашката от ухажори, която бяхме направили… Аз бях май дванайсетия в списъка. Разбрах го по-късно, когато Ети се омъжи за един сульо-пульо. От цялата мераклийска навалица в завода, половината се напихме. Направихме го в лавката, директно през работно време. Директорът узна, но нищо не каза. Човекът разбираше от ергенски чувства. Евала му!

Когато навърших четиридесетака, мамето ми рече:

„Хайде бе, Насе! Всичките ти приятели се изпожениха, а ти се мотаеш! Пък огледай се бе, сине! Толкоз ли няма моми за теб?! Ето го и Светлето, на Попставреви щерката, тпу-у да не му е уроки. Гледай го какво е хубаво! Да откършиш от него. Всичко си има детето. Като се срещнем по улиците, ще се изпребие да ме поздравява. Едва що не му се отрони на устата да попита за тебе. Да, ама го е срам. Те момите ги е срам да питат за мъже. Така ще знаеш. Мъжете питат за моми и им прилича. А ти не питаш за никоя! Може ли така бе, маме?“

Бях глупаво, младо и глупаво. Сопнах се на мамето набързо и то млъкна. Ех, мама му стара. Защо не станеше работата сега, а? Да попита за мен някоя, пък може да е с изкуствено чене или с копеле край полата. Няма-а-а… Сега, когато ми олетя косата и ми пожълтяха и изпопадаха зъбите, вече никоя не се заглежда в мен. Всичко си е до време, хе-е-й!

Та да си дойда на думата. Като навърших четиридесетака реших да се почерпя с една екскурзия в чужбина. Тогава в чужбина се разбираше — Съветския съюз или най-много братска Унгария. Беше евтино да се излезе в чужбина. Две заплати и хоп, готово! Пък ако човек е отракан и разбира, можеше да си донесе някоя и друга съветска стока каквато я нямаше тук по магазините. Най-много се донасяха позлатени сервизи за хранене. Помня, че бяха с едни големи лъжици, които като ги захапеш ти препълваха с чорба цялата уста.

Ех, че временце беше, евтиния!

Та натръгнах се аз да ходя в чужбина. Напълних дисагите (разбирай куфарите) с коняк „Слънчев бряг“, мастика два вида, четири стека цигари „Златна Арда“ и „Вега“. За папироса „Вега“ руснаците умираха. Даваха по петнайсет рубли за пакет.

Излетяхме със самолет за Москва към средата на септември. Дотогава не се бях качвал на подобно техническо чудо. Гледах отгоре облаците а краката ми от страх се скъсиха, скъсиха та станаха къси като крачетата на комшийския дакел.