Алекс Болдин - Туист агейн

Пролетта на шейсет и първа беше твърде влажна. Снегът току що се беше стопил и краката ни шляпаха в рядката кал на прокопаната улица, но кой ти гледаше тогава калта. Бащата на Мишока си беше дошъл от Куба и той от немай къде, за да се изфука, покани бандата у тях за да я почерпи с така дефицитните и скъпи за онова време шоколадови бонбони „Пияни вишни“. За да ме разберете по добре, ще обясня, че „бандата“ бяхме една сюрия хлапетии, всичките между пет и дванайсет години, половината от които, по стечение на мизерните обстоятелства, живееха в една малка триетажна кооперация с прилежно означени с емайлирани табелки двата входа, „А“ и „Б“. Във вход „А“, натъпкани по две семейства в апартамент, живееше беднотията, тоест аз, Гаргата, Свинята, Пилето, Цуци, Кева, Маца, Жоката и Пиньов. В другия вход „Б“, живееше „буржоазията“. Там апартаментите бяха по големи и обитаващите ги бяха по-заможни. Говореше се, че всичките били репресирани. Имаше бивши партизани, бивши ятаци, все големи партийци и все със скрити пищови по стаите, но с етикета „врагове на народа“. Тоя етикет се лепваше ако си бил от четата на Горуня, тоест най-върлия враг на Живков.

Та там обитаваше специалната част на бандата, Мишока(популярен с прякора Скопения) чийто баща за да се спаси от репресии беше забягнал за три години в Куба, Айо с баба — партизанка и Шефа, с родители — ятаци. Ще ви стане чудно, че споменавам всичките с прякори. Да, така беше! Всеки си имаше цветист прякор и изричането на рожденото му име беше неуместно и „не пичовско“. За тази популярна реч, моя милост веднъж даже яде и пердах. Представете си следния цирк: Влизам аз една вечер изпотен, след разгорещена игра и пред цялия народ, събрал се у нас, тоест баба ми, дядо ми, двете лели и комшийката, идекламирвам невъзмутимо следното изречение: „Копелета, спечелих на Кенз пеесе стинки. Ама пръснах му цвайцера на Геновеца, щото се фуклявчи, че може да играе с американче. А след като ме изпсува, Мозъка и Свинята му удариха по един отзад, та отхвръкна чак на гъза на географията, до дарака за да събира копчета от изгорели палта…“.

Но да не се отклонявам от темата. Наредени в индийска ниша, шляпайки в рядката кал, ние се изнизвахме един по един, край прокопания за канализация канал в опасна близост до „рисковата зона“. Така се наричаше пространството под прозореца на Свинята. Да не пропусна да кажа, че прякора му идваше тъкмо от свинските му номера. Обичаше да издебва минаващия под прозореца човек, и да го замери или с яйце, или с развален домат, а ако му се видеше лека форма на изненада, прибягваше и до уриниране, хей така отвисоко, на тънка струя, придружено със задавено кикотене. Гаден номер беше наистина. За тоя номер доста често си получаваше боя, но минеха ли ден два, всичко се забравяше и номерът се повтаряше. Просто Свинята си беше невменяем.

Та тъкмо под „рисковата зона“ се чу и кресливия му глас.

— Къде сте тръгнали бе копелета? У Скопения ли? Хей Скопен, я си оправи походката, че да не сляза аз да ти я оправя.

Горкият Мишок, за когото тоя прякор беше твърде болезнен, нямаше дарбата и думите да реагира на обидата, а само пламваше, изръмжаваше и се заканваше с юмрук. Той беше едро момче, с почти три години по-голям и с три глави повисок от Свинята.

Беше прям, с пълна липса на чувство за хумор, но винаги готов, с една рядка по форма енергичност, за действие. Ние знаехме слабостта му и почти не го дразнехме, но само от време, просто така от спортно чувство. Като малък беше боледувал от рахит и болестта беше изкривила краката му в коленете под формата на буква „Х“. Пристъпваше бавно, клатейки се наляво и надясно като изнасяше по смешен начин краката си напред. Това му определи и прякора. Не се знае кой му го бе измислил, но бъдете сигурни, за такава поезия в бандата винаги се намираха мислители.

— Хей, Свиня! — изфалцети с тъничко гласче Мишока. — Отиваме да ядем пияни вишни! А ти можеш да си ги гледаш само на витринка. На витринката на магазина на баща ти…

Ще поясня, че бащата на Свинята наистина беше магазинер в кварталната бакалия. А в нея като във всички бакалии по онова време продаваха бонбони „Пияни вишни“. Това не означаваше, че Свинята си отяждаше с подобни шоколадови бонбони, напротив, не ги и помирисваше. Информацията беше сигурна, тъй като всяка неделя сутрин ходех у тях. А тогава там се ядяха най-вече големи селски мекици и при това направени с прекомерно количество сода и изпържени с мас. Защо ли ходех? Първо, брат му, Гаргата ми беше по-добър приятел от него. И второ, и двамата братя имаха хубава сестра, Лорен. А първите ми детски заплесии бяха тъкмо по тая „мадама“, която бяхме кръстили на името на известната по онова време италиянска актриса.