Алекс Болдин - Пътец мой, душице моя

Когато баба Зоя навърши осемдесет и втората си година всички познати и захвалиха. Беше хубавица като млада, остана си хубавица и в преклонна възраст. Малко понапълня, но това бе от лекарствата за диабета. Пиеше ги с шепа, по предписанието на личната лекарка. Та тези синтетики нарушиха метаболизма в организма и. Стана ленива, тромава, започна лесно да забравя. Това обаче не я притесняваше, защото по природа си беше весела, общителна, с твърд и инатчийски дух. Тоя дух бе наследила от баща си, дядото на Стефчо. Стефчо пък бе единственият и син. Незнайно защо тоя неин син бе останал стар ерген. Беше минал вече петдесетте. Грижлив, работлив и всеотдаен, той трепереше за нея като за малко дете. Снабдяваше я с продукти, гледаше да не се преуморява, дори вършеше донякъде домашната работа отредена по принцип за женската половина от човечеството.

Преди седмица баба Зоя неочаквано вдигна висока температура. Диабетът бе засегнал бъбреците и. Стефчо за нула време се побърка от притеснение. Разтича се и извади душата на един куп лекари за да установят диагнозата и. Даде последните си стотинки за скъпия антибиотик и накрая за общо удовлетворение на околните бе постигнат добрия краен резултат — излекуването.

На Никулден и купи не един а два шарана, защото знаеше, че много обича риба. Шараните Зоя приготви по стара бабина рецепта с орехи и лук. Получи се много вкусно ястие. Синът и ядеше и захваляше. Очите му горяха от възторг. Подобна вкусотия не бе опитвал от месеци. Гледайки го с умилен поглед, тя се зарече да купи отново риба и да повтори кулинарния си номер. Подходящият момент се яви в края на декември, когато взе малката си пенсия.

Два дена преди Коледа заедно с пенсията и дадоха скромна парична добавка. „Сега ще стане!“, реши тя. Беше толкова развълнувана, че когато излезе от дома забрави да си сложи шапка, забрави да обуе топлите си вълнени чорапи, а като „за набързо“ обу неподходящите за сезона летни обувки. Като всички летни обувки, те имаха безброй много дупки изчислени и създадени за добра вентилация на ходилото.

Зимният декемврийски ден отиваше към залез. Нямаше сняг, но беше доста студено и ветровито. Малките локвички по улиците, останали от вчерашния дъжд, бяха хванали ледена корица. С уверена крачка, съответстваща на нейната възраст, бабата се качи на тролея и той без колебания, набързо я завози до пазара. Разстоянието между Стария пазар, където живееше Зоя до Новия бе ни повече, ни по-малко от три километра. За пеша ходене не можеше да става и дума. Навън бе вече мръкнало. Единственият отворен рибарски магазин светеше самотно и безучастно. Наред с коледната украса вътре се мъдреше дремеща и премръзнала продавачка.

Баба Зоя се приближи, изкашля се притеснено и заразглежда прясната стока. Имаше всичко което можеше да роди клиентската фантазия, люспест шаран, бял амур, евтина таранка и много други видове риба. Тези водни обитатели я гледаха с кръгли, ококорени очи. Някои от тях приплескваха с опашки с едната цел, да привлекат нейното внимание и интерес. Хареса и един едър толстолоб. Беше евтина риба и нямаше много кости. След кратко колебание тя посочи избраника и попита:

— Колко ли ще струва? Може ли да ми го премерите? — Имаше само десет лева в портмонето, и не бе сигурна, че ще и стигнат. Тя не бе силна в смятането и поради това не се и пазареше.

— Четири килограма! Осемнайсет лева! — Продавачката я изгледа изпитателно. В тоя момент съжали, че бе сложила етикет с цената. Там пишеше два лева и петдесет стотинки за килограм толстолоб. Дали възрастната жена ще се загледа в етикета? Едва ли!…

Ценовите етикети по принцип не правеха впечатление на баба Зоя. По стара социалистическа традиция, тя хранеше към продавачките юнашко доверие. Та нея ли ще започнат сега да лъжат? В случая бе почти уверена, че поисканата цена е справедлива и си мислеше само за нейните оскъдни десет левчета, които по никакъв начин нямаше да и стигнат.

— А може ли да я разрежете наполовина?

— Може! Девет лева!

Бабата подаде измачканата банкнота и пое полиетиленовия плик с дву-килограмовото рибено парче. Цялата и мисъл бе насочена към проблема как ще я приготви и как ще зарадва сина си с вкусното ястие…

Денят се оказа тежък за Стефан. Директорът му бе наредил да украси със светещи гирлянди всичките прозорци на фирмата. Те бяха около четиридесет. Това бе е едно съвсем не маловажно число. Даде му и помощник. Работата си беше обаче много. Трябваше да се правят удължители, да се монтират щепсели, разклонители. Най-кошмарното в случая бе срока за изпълнение. Всичко трябваше да се свърши от сутринта до края на работното време. И най-откаченият ум не можеше да измисли по-нереален срок. Току що бяха минали местните избори и пред новоизбрания кмет трябваше да се демонстрира факта, че фирмата е богата и просперираща.