Алекс Болдин - Чевермето

Не се разбра кой даде тая идея. Слизайки по стъпалата от третия етаж на втория, електрончиците на фирмата, Кайчо и Липо бяха пресрещнати от бившия комсомолски секретар Петелков. Широко ухилен полу на шега, полу наистина той им съобщи, че на тях се е паднала честта да вземат участие в подготовката за наближаващия годишен празник. На въпроса им, каква ще бъде тая подготовка, бившият другар, сега господин Петелков ликуващо издекламира:

— Ами ще печете телетата!

— Кой ли смееше да чупи хатъра на Петелков? Беше един от важните хора в управлението. В някои отношения, думата му се чуваше повече от тая на Шефа.

Настана гробна тишина. Шашардисването беше пълно. След една дълга минута за осмисляне на информацията се чу едно жално:

— И ние ли ще ги дерем? — тъничкият глас бе на Кайчо.

— За това си има хора, вие само ще бъдете асистенти на главния пекар, инспектор Водичков. — Двамата „щастливци“ се спогледаха един друг. Не смееха да изказват повече коментари по тая тема. Връцнаха се смутени и вместо надолу, в посока на първоначалната си цел, тръгнаха нагоре към лабораторията си където на спокойствие, при липса на свидетели, щяха на дълго и широко да обсъждат ново поставената задача.

Минаха няколко дена. Двамата бъдещи асистенти отчаяно опитваха да се свържат с инспектор Водичков.

Обикаляха през час канцеларията му, звъняха по личния му Джи-Ес-Ем, разпитваха колегите. Напразно! Той сякаш бе потънал вдън земя.

Една сутрин, малко преди работно време го зърнаха пред портала на фирмата и нетърпеливо се забързаха към него. Измъчваха ги един куп доуточняващи въпроси.

По принцип, човек съзерцавайки една човешка навалица, трудно би могъл да не забележи фигурата на инспектор Водичков. Едър и широко скроен млад мъж, той току що бе натъкмил теглото си на вдъхващата респект цифра от сто и шейсет килограма. Преди година беше прекратил състезателната си кариера по плуване и се бе отдал на любимото си хоби, готварството. То обаче си бе направило лоша шега с външния му вид и с кръвното му налягане. Той не можеше да понася жегата и бе остригал главата си на популярната днес прическа „скин хед“. Широко разперени ръце край внушителния корем и разкрачени крака, това бе любимата му и характерна стойка. Външният му вид се довършваше от добре поддържаните черни, оставени да растат на воля, воеводски мустаци.

Сложи му сомбреро на главата, метни му шарено пончо на плещите, остави го да извика „Оле!“ и човек тутакси би го объркал с дон Хуан, ординареца на Панчо Виля от най-добрите дни на Мексиканската революция.

Щом ги съзря Водичков мигом се усмихна с една широка и детска усмивка и извика:

— Хайде бе асистенти! Къде се мотаете? Елате тук за да уточним програмата.

— Ти къде изчезна, се пита в задачата? — здрависа се с него Липо.

— Значи така! В сряда докарват телетата. Правим марината. Топваме ги в нея и кибичат една нощ в хладилната камера. В четвъртък ги товарим на пикапа и хайде горе на голямата поляна пред хижата. Там ги „обработвам“ и ги качваме на механизацията за да се пекат.

— В хладилната камера?

— Уредил съм с един мой колега, състезател от отбора де. Той има фирма за колбаси, та там ще правим фокусите и завръзлъка. От вас, на първия етап се иска само да носите, че всяко едно парче е към сто кила.

— Че това си е цяло говедо!

— Цяло не цяло, това е положението!

— И колко бройки са теленцата?

— Засега само две!

— Засега?

— Е, ако на началството му се ослади можем да приколим и някое и друго шиле. Утре сутрин да сте на линия!

— Каза, че ще ги топнем в марината. Как ще ги топнем?

— Има едни казанчета в колбасарницата, дето десетина души могат да се съберат в тях. Аз тръгвам сега да купувам винцето, подправките и такъмите за нея. Ама вие да не ме подведете… Утре сутрин да сте пред колбасарницата, че сам няма да ги свалям от пикапа я! — Водичков се обърна и с усилие се намъкна в рубинено-червения си „Форд“. Гумите му изсвириха по асфалта и колата запраши на запад, в посока на новите му задачи.

— Мамка му стара! С тия телета ще ни се отели вола. — хлъцна Кайчо. Липо само подсмъркна и си замълча. Не смееше да коментира. Виж някой чул и докладвал на Петелков.

В сряда около обяд Кайчо и Липо, съгласно програмата, виснаха прави пред колбасарския цех. Лятното юлско слънце напичаше жестоко главите им и ги караше обилно да се потят. От вратата на цеха полъхваше характерната сладникава миризма на леш. Десетина едри мухи освирепели от жегата и миризмата хапеха настървено де що видят живо или заклано.