Алекс Болдин: Укьо

Спомням си как, един стар приятел от време на време обичаше да казва, „Малките подробности изяждат главата на човек“. Сега като се замисля и ми се струва, че май е бил доста прав. Даже бих добавил, че нещата съвсем се усложняват и дори загрубяват, ако на човек му липсва чувството за хумор или пък не дай боже, си помисли, че всичко може да оправи по свой начин и тертип. „Да, ама не!“, би вметнал един стар наш политик от времето пролазващата демокрация. Такъв тип тутакси биваше класифициран, от страна на трудещите се и не трудещи се народни маси като „изправач на криви краставици“, биваше осмян, окарикатурен и най-накрая „отхвърлен от екипа“. И понеже става дума тъкмо за Укьо, ще поясним, че нещата съвсем не се развиха по всеизвестния и стандартен сценарии, а придобиха свой тънък, своеобразен и колоритен оттенък.

С няколко думи Укьо беше едно момче, отгледано и възпитано през петдесетте години на току що отминалия, изпълнен с катаклизми двайсети век. Навиците и мислите му бяха съвсем в духа на тогавашното време, тоест твърди „по сталински“. Недояждането и мизерията в млада възраст пък го бяха превърнали в дребен, сух, изнервен и леко прегърбен индивид.

Няколкото прекарани хепатита така бяха подронили здравето му, че човек добиваше впечатлението че и най-слабия ветрец би го подхванал, издигнал и отвял в небесата без никакъв проблем. Тези преживяни несгоди обаче, така бяха закалили духа му, че го бяха превърнали в граблива хищна птица, която в критичния миг на хващане на жертвата бе готова да даде главата или част от перушината си но не и плячката.

Единствената революция която допусна да се случи с него през онова далечно време бе носенето на „забранения“, по идеологически съображения, американски панталон — дънките. Първите дънки които си беше купил обаче, вероятно са му били твърде широки тъй като в резултат на тази покупка му бе останал и един смешен и оригинален навик. Когато говореше развълнуван, а през повечето време си беше именно такъв, той свиваше ръце под прав ъгъл разперваше ги леко встрани и с лакти правеше опит да си повдигне панталоните. Ръцете му бяха дълги, с големи и широки длани и това вероятно доста сполучливо му е помагало в тая операция, но в практикуването на всяко упражнение си има мярка, а мярката вероятно е била загубена доста отдавна и сега е останал само празния и ненужен навик придаващ своеобразния колорит на личността.

Как бих могъл да го забравя!? Сякаш и сега го виждам да стои пред мен, дребен, мургав, леко прегърбен, обут в широки дънки над които леко се спускат полите на раираното, тясно, синьо сако, побелялата глава с ниско остригана коса и едни големи, черни, винаги учудено повдигнати нагоре вежди. Обичаше да влезе през вратата, да направи две-три крачки напред, да застане мирно и чукайки леко с токове на обувките и рязко изхвърляйки ръка нагоре, да викне „Хайл!“

Ще кажете, че Укьо е фен на Хитлеровата идеология! Ни най-малко! През онова време на култа към личността телевизия липсваше и единственото забавление на човек бе да иде на кино.

В кината обаче прожектираха нескончаемите поредици от филми за войната, където съветските разузнавачи като по правило майсторски „изработваха“ хитлеровите си противници. Спестените от закуска стотинки Укьо хвърляше за билети за кино и всичко което видеше там го попиваше като попивателна, а след това възпроизвеждаше със завидна емоция в подходящата за случая компания. Така че това „Хайл!“ си беше нещо като втория му отличителен навик, еднакво неизкореним като първия.

Интересно бе обаче да се чуят коментарите на хората които го виждаха за първи път. Първоначалното стъписване отстъпваше място на оригинално сътворените майтапи и клюки по негов адрес. Укьо обаче не се досещаше за тази реакция и откровено пуснатия майтапчийски лаф сериозно го засягаше и обиждаше.

Демократичните „реформи“ напоследък в българското общество доведоха обаче и до „демократична“ безработица. Нашият герой беше инженер със сериозна репутация в един военен завод и сериозен авторитет в неговия колектив. Сериозната му репутация често го извеждаше в задгранични командировки където твърдия му и непоколебим характер правеше още по-твърд имиджа на соцвоенния завод. Имаше случай когато само желязната му дисциплина и беззаветна почтеност го спасяваше от арабските лъжливи номера на купувачите на продукцията и физическото малтретиране от страна на мюсюлманските военни хунти. Да седне Укьо и да ти заразправя приключенията си в Сирия или Мароко, ще слушаш, ще цъкаш и ще се чудиш как това дребно човече е оцеляло и още диша, но е така. Той не обичаше да лъже, само се увличаше във фантазии, чиято разлика някои трудно различаваха. Но какво да се прави!