Алекс Болдин: Укьо

Саботьорите, а такива бяха старателно отгледани и подготвени от стария началник, бавно но сигурно започнаха да се окопитват. В един момент, колкото и да беше унесен в работа Укьо осъзна че му се играе сложната игра „Немци в тил“. Пускаха се какви ли не слухове по негов адрес, петнящи авторитета и раняващи така чувствителната му и изнервена душа.

„Има още много да драпят с нокти, мамицата им…“ — заканваше се наум той и плетеше хитри ходове за разконспириране и разобличаване на реалните си или мними врагове. Животът продължаваше в борба и в налагане на личния му ръководен подход, философия и мироглед. Филиалът заживя като люшкащ се платноходен кораб по разбунените бурни води на Берингово море. Една свирка на капитана и кормилото се завърташе в желаната посока с неизбежното скърцане и пращене. Специалистите от централата автоматизираха съоръженията по последната дума на европейските и световни технологии.

Западналият до преди една година филиал, бавно и мъчително си стъпи на крака. Някои отговорни лица от централата дори започнаха да го сочат за пример. Трудовата дисциплина стана закон.

Любителите на чашката смениха тактиката, тоест смениха терена за запоите. Острият кучешки нюх на Укьо обаче не можа да бъде подведен. По незнайните пътеки на провидението, той набързо откриваше тайните места за сбирките. И тъй като всички събития се случваха в рамките на работното време и следователно незаконно, трима от най-дейните активисти на чашката изхвърчаха от работа по един лек и безметежен начин.

Законите са създадени да се спазват, нали? Поне така пише в трудовото и в наказателното право.

— Щом го пише, трябва да се изпълнява! — издекламирваше Укьо пред набързо сформираното събрание на филиала. Демонстративният урок с уволнението беше ефектен и респектиращ.

Обаче…! У новия ръководител остана утайката на една горчилка от неудовлетворение и умора. Бавно и трудно той започна да осъзнава, че се е изправил пред висока и стръмна стена на съпротива, за преминаването на която едва ли щяха да му стигнат силите. Липсваха му младите години, младата енергия, младите пориви. Беше уморен и изчерпан. Оставаха му три години до пенсия и тежкия товар, с който се бе нагърбил бавно и постепенно стопяваше оскъдните му сили. Умората започна да се проявява на лицето му. Петте часа за сън се превърнаха в нула. Едно съвсем обезпокояващо и фатално число!

Както казва народа, „Едно зло не идва само“. Безсънието подрони здравето му. Зъбите му започнаха да се развалят и падат. В този важен момент Укьо направи първата си съществена грешка. Той реши да отиде на зъболекар.

Попадна на един стар и реномиран специалист. В малкото градче, неговият имидж беше висок и непоклатим. Поради това и цените за услугите му бяха високи и непоклатими, сиреч два пъти по високи от тези на другите. Новата заплата на Укьо беше добра, но не и безгранична. В това се убеди само след два месеца, когато в резултат на скоростния, самоотвержен и бригадирски метод на стоматолога двете му челюсти отказаха да се съберат. Беше платил повече от шестстотин лева и при най-голямо желание да извика „Хайл!“ се получаваше една отчайваща и обезкуражаваща пародия на иначе твърдия поздрав.

Напсува на бърза ръка специалиста, дори го заплаши със съд и оня, ще не ще трябваше да му върне половината от парите. Другата половина отиде незнайно къде. Остана обаче фактът за съсипаните, изпилени до венците зъби и невъзможността да хапне любимите си кебапчета и викне любимата си дума.

Стоматологът бе сменен тутакси със стоматоложка, която за повишен хонорар се зае да поправя грешките на колегата си. Що упойки бяха, що изпиляване, що вадене на качествени допреди няколко месеца зъби беше, загуби му се края.

За първи път през своя борбен живот, Укьо го обхвана истински страх. Страха беше в опита му да се усмихне на човека с когото разговаряше. Туряше ръка пред лицето си, уж опитваше да скрие някаква недобре оформена мисъл и фъфлеше ли фъфлеше. Мъка…! Ама мъка на каквото му се казва, обхвана иначе куражлията инженер.

Беше началото на китна пролет. Във всяко начало на месеца шефовете на филиали идваха за да се отчитат във централата на фирмата. Специалистите по автоматизация се бяха събрали на малко тържество. Бяха им купили нов компютър. Като всяка скъпа и чуждестранна вещ, така и тая трябваше да бъде полята за здраве и дълговечност.

Точно в тоя интересен момент, техния стар приятел Укьо, избирайки скъпоценната пауза между две съвещания, неочаквано реши да ги посети, за да изкаже уважението и сподели душевните си мъки.