Алекс Болдин: Ловни страсти

Когато си гледам една стара снимка, винаги се чудя на това момче от снимката с врабче в ръката. То е стъпило босо в прахта на малката уличка, примижало е срещу слънцето с едно дяволито и гордо изражение. Толкоз слабичко е, че ако го духнеш ще падне. Облечено е със стара раздърпана, светла тениска, обуто е с памучни панталонки и ако не се лъжа било е невероятно щастливо. Спомням си и времето на тая снимка, лятото на шейсет и първа. Момчето естествено съм аз, а врабчето в лявата му ръка е необикновения му ловен трофей. Минаващият фотограф от местния вестник „Зов“ бе запечатил момента на чистата детска радост и щастие. Така е, бил съм радостен и щастлив от току що извършения ловен подвиг. Но нека се опитам да го предам така както беше тогава, да предам онези събития с неговия език и мисли за да оживее отново оня неповторимия спомен от едно обикновено или почти обикновено момчешко детство.

Често боледувах по онова време. Майка ми през ден ме водеше при един възрастен доктор, за да ми лекува сливиците. Една сутрин ми заяви, че трябва да пия сурови яйца за ми се засили организма. Не зная дали сте пили подобно нещо, но трябва да уточня, че е страхотна гадост. Продупчва се яйцето от двете му страни и се смуче. Смуче се докато не се засмуче въздух. След това ти се дава второто и така нататък до четири броя. Първият път щях да повърна, но шляпването на баща ми ме убеди, че нямам друг изход. Опитах се да си внуша, че ми е приятно и почти успях. Даже накрая ми се усладиха, особено жълтъка. Яйцата ги доставяше баба ми. Тя отглеждаше десетина кокошки повечето от които бяха бели, защото били по-носливи. Мен разбира се не ме пускаха да им събирам яйцата, защото много тормозех тези добри домашни птици. Скубех им опашките. Не от злоба разбира се, а просто така, обичах да ги гоня и хващам, а ако някоя крякаше прекалено силно, естествено оставаше без опашка.

По същото време на Мишока му купиха една спортна пушка, флоберка. Красиво оръжие беше, с елегантна черна цев и кафяв полиран до блясък приклад. Няма да обяснявам каквъв ефект се получи сред нашата момчешка компания, „бандата“ както си я наричахме. В момента когато Мишока се появяваше с флоберката мигом беше обграждан от бандата. Тогава всички заедно, викайки от възбуда и кряскайки настървено, тръгвахме в индийска нишка към мястото където беше стария дарак. Тръгвахме на лов за гълъби. Трябваше да минем железопътната линия и един висок царевичак. Чувството беше неповторимо. Мишока беше толерантен и даваше на всеки от нас да стреля по два пъти а на Свинята по четири, защото той го беше подкупил с един джоб черни копчета от палта.

За какво бяха тия копчета ли? Ами за играта „Кенз“. В оригинал тая игра се играеше със стотинки. Победителят имаше възможност след това да си купи сладолед от ония големите дето се правеха между две вафлени кори или да отиде на кино. Ако пък печалбата стигнеше до трийсет и пет стотинки, филмът можеше да се гледа и от балкона. Играта „Кенз“ първи я показа Мозъка.

Беше ходил към Горната махала и я беше видял там. Онези момчета бяха доста по-големи от нас и ние не смеехме да се мяркаме из махалата им, защото често се връщахме с разкървавени носове.

Та дойде един ден Мозъка зад кооперацията, свирна с два пръста и ние моментално се събрахме.

— Глеейте к’во стаа сега! — започна интригуващо той, — Я, Геновец, дай пет с’тинки. Ти Лепка дай две. Гарга, не се скатавай, ръсни десет, зная че ги имаш. Баща ти нали е магазинер? — Поприклекна Мозъка и начерта на замята един триъгълник. Набоде стотинките вътре така, че да стоят вертикално, след това драсна на два метра една черта и търкулна едно стъклено топче към триъгълника. Всички се наредихме зад чертата и търкулнахме своите топчета. След това всичко беше много лесно. Целехме с топчетата стотинките и която излезеше извън геометричната фигура ставаше собственост на стрелеца. Просто и лесно. Тая модна игра вдигаше такъв шум около нашата кооперация, че в края на крайщата привлече вниманието на бащите ни. Всеки от нас изяде по един порядъчен родителски бой докато не обеща, че няма да слага стотинки в триъгълника. Било хазарт, а сме били много малки за да играем на хазарт. Изобретателността на бандата обаче нямаше граници. Стотинките бяха заменени с едри копчета от стари палта и никой не можеше да твърди, че „Кенза“ е хазартна игра.

Тъй като се поувлякох в подробности, само исках да доуточня, че през оня паметен ден когато стреляхме с флоберката край стария дарак улучихме една гугутка.