Алекс Болдин
Три мекици със захар
Пред малкия оранжево червен павилион опашката бе нараснала значително. Ранобудни граждани се бяха наредили за да си купят топли, току що извадени от фурната закуски. Те стояха сънени и търпеливо чакаха реда си, всеки замислен в проблемите и ежедневните си грижи. Слънцето едва що бе изгряло. То хвърляше плахо и неуверено нежната си топлина по топящия се сняг и настойчиво се опитваше да събуди и даде живот на малкото асфалтирано площадче в тая влажна и мразовита февруарска утрин.
Наредих се и аз на опашката. Бях огладнял. Ароматната миризма на златистите мекици бе едно сладостно и трудно преодолимо за мен изкушение. Зад павилиона се издигаше стара олющена сграда, така добре позната от младостта ми. Някога, преди около двайсетина години, в това славно развиващо се тогава ТПК, премина младостта ми. Какви млади години бяха. Какви мили, и невъзвратими спомени!
В тая сграда обаче, навремето обитаваше само началството и една малка част от цеховете. Те бълваха съвсем непретенциозната си продукция от битови стоки с недобро, но задоволително качество за скромните си покупатели. Другите цехове пък бяха разхвърляни по крайните квартали на града в стари, полусрутени постройки. Като правило, тези цехове бяха оборудвани с мизерен машинен парк и още по-мизерен персонал. Около тях, незнайно откъде изникнали, се навъртаха ежедневно оригинални индивиди от всякакъв род и вид.
От време на време ще мине някой току що излюпен частник, ще натовари част от продукцията на новичката си „Лада“ и ще запраши незнайно накъде под безучастния поглед на портиера — инвалид. Така беше в онова далечно време, когато частният сектор едва що прохождаше, плахо и неуверено, с все още не утвърдените си закони и правила на пазарната икономика. Повечето хора обичаха да казват в случая, „Абе всичко е далавера!“. Имаше нетърпимост към тях, но имаше и равнодушие. Беше друго време. Но каквото и да беше, за мен бе едно, времето на моята младост.
Бях, много млад и много самоуверен, един от баналните труженици на един от тези мижави цехове, където с изблика на младежката си енергия, наивност и с не съвсем укрепнали трудови навици, се опитвах да въздигна или си мислех, че въздигам имиджа на това иначе не особено популярното ТПК. Всичко беше като че ли на игра, работата, контактите с хората, несгодите дори и разочарованията. Всичко беше на игра! Разбира се когато си млад. Животът май е една голяма и лъжлива игра…
Опашката за закуски пълзеше едва — едва напред. Тъкмо удобен момент за размисъл. Спомените ми нахлуваха един след друг като пълноводен поток, като ято птици понесени на юг, спомени породени само от вида на една стара сграда, олющена и избледняла от времето. Не зная как дойдоха, някак внезапно, събудени от една зрителна асоциация. А времето… Как бързо минава това време, сякаш беше вчера.
Ето, лято е. Пристъпям в ранната утрин към ниската бетонна сграда на цеха. Посреща ме Васко, портиера. Облечен е в зелена униформа на старшина с една съвсем прилична офицерска фуражка на главата, широка и с черна тока. Той така се гордееше с нея, че почти не я сваляше, дори когато имаше почивен ден.
Посреща ме бодро и усмихнато. Чудех му се, как е толкова бодър след нощната портиерска смяна. Дали си отспиваше тайничко? Разменяме няколко думи.
Той не може да произнася добре звука „Р“. Изрича го някак с превъртане на езика. Някои го подиграваха заради този му недъг, при което той кипваше от яд и започваше да пелтечи неразбираемо. Какво да се прави, всеки си има нещо не в ред. Нима всички сме идеални?
Опрян на зелено боядисаната входна врата, навлякъл омаслена престилка със скъсано на корема му копче, захилен ме посреща Топчо. Той е дошъл рано. Първа смяна е. Дебел и шкембест, винаги усмихнат, готов за майтап с оросено от пот чело ми подава ръка за здрависване. Силен е Топчо. Да не си му пред очите когато се ядоса, а иначе е добродушен и приятен човек. Сега, поради невъзможност да извърши едно съвсем леко действие за по-слаб човек, да се почеше на място някъде между плешките и кръста той прави едно комично движение, подобно на бивол изпохапан от насекоми. Трие си гърба в ръба на вратата наляво и надясно, спира за момент и след това продължава с ново настървение. Какво да се прави като дебелата му ръка не може да достигне по никакъв начин въпросната сърбяща го точка на гърба.
Разменяме няколко шеговити думи като за „Добро утро“ и се шмугвам в полутъмния коридор. Повечето лампи от дългата редица на тавана са изгорели. Тъкмо за мен работа. Задължението ми е да ги сменявам. Завивам вдясно към мъжката съблекалня. Братовчедът Магдата налива малка бутилка с вода на чешмата. Интересно! Та той въобще не пие вода. Пие само бира. Личният му рекорд е петнайсет бири на смяна без да ходи до тоалетната.
Читать дальше