Алекс Болдин: Три мекици със захар

Оставих Братчеда да куфее и се запътих към „Дупката“. Това беше нашето място, тоест моето и на моите колеги, мястото за отмора и за сладките приказки. Там между другото се вършеха и ремонтите на дребната техника и на частпрома далеч от очите на Циганката. „Дупката“ представляваше едно малко помещение с размери три на четири метра сковано от шперплат, закътано в единия ъгъл на цеха, където машинния шум се намаляваше до поносими децибели.

И при най-доброто желание вътре в „Дупката“ не можеха да пребивават повече от шестима човека. Отворих вратата и влязох. Топчо вече се бе разположил край малката масичка и беше наредил пуловете на таблата.

— Хайде, че нещо сънувах хубав сън. Цяла нощ хвърлях чифтове. Дай да видим дали показва вярно.

— Нали знаеш, че имам лош поглед. Като погледна зарчетата, както и да ти се завърта ръката, чифт не излиза.

— Давай, давай докато не са ме викнали да сменявам матрица! — Топчо е нетърпелив и малко нервен. След няколко минути обаче се успокоява. Наистина му върви на чифтове. Аз обаче не го взимам навътре. Игра е.

— Чу ли за новото гадже? — Топчо бе вдовец и женският състав в цеха не му убягваше от погледа.

— Студентка! Едно парче е, да ти се завие свят. Нещо го изпокъсали на изпитите и сега трябва да си отработи няколко месеца за да може да продължи. Такъв е закона. Баща му го набутал с връзки в чистачната бригада. Как ли издържа в тоя пчелен кошер, не мога да разбера.

— Гадже казваш? — проговарям разсеяно. Зарът наистина не ми върви. Сънят на Топчо май ще излезе верен. Той хвърля чифт след чифт, смее се, от време на време вади носна кърпичка и бърше непрекъснато запотеното си чело. Пот се лее навсякъде от него. Много е пълен и нещо му се е объркала телесната регулация.

— Хайде стига! — казвам. Нещо ми писна. Пък може и да надникне Циганката. Нали знаеш, че не разрешава да се играе табла в работно време.

— Още една тройка и свършваме! — моли се ентусиазиран Топчо. — Не ми се иска да му чупя хатъра. Изкарваме още една игра и Топчо затваря таблата. Вече наближава десет часа. Това е времето за задължителна почивка. От към залата на чистачното гълчавата се усилва.

Една част от жените излиза на двора пред цеха, да се погреят на топлото слънце и да подишат чист въздух, освободен от така наситената, проникваща навсякъде миризма на пластмаса. Излизам и аз.

Новият елемент веднага ми се набива на очи. Това е едно дребно миловидно моме с разкошна гъста черна коса и тънки удължени вежди. Под тях искри един дълбок поглед в който ако се загледаш и аха, готов си. Какво става бе майка му стара, казвам си наум. Май Топчо бил прав. Студентчето се оказа готино. Има вкус тоя Топчо. Нищо не му убягва от погледа.

Правя един лек нехаен пасаж по двора с една интересна крива която уж по неочакван начин ме отвежда в близост до сладура. А сега трябва да го заговоря…

— Не съм Ви виждал друг път. — пускам уж нехайно предварително подготвената си реплика. — Момето ме поглежда с интерес. Оказва се доста разговорливо. Сменяваме темите на разговор една след друга. Чувам интересни подробности за житейските му проблеми, за студентския живот в София и т.н. Най накрая попадаме на истинската тема. Темата за музиката която еднакво вълнува и двама ни. Сладурът много обичал музика. Невероятно! Ами и аз също! Давай тогава бе братче, какво чакаш.

— Тия дни записах едни парчета, диско та те пребива.

Като започнеш с Бони Ем та стигнеш до Санта Есмералда. Търся си компания за слушане. — Казах го по такъв начин, както само аз си знаех, така че да няма отказване.

— Сериозно! Отдавна не съм слушала Санта Есмералда. — откликва мацето.

— Ами тогава хайде след работа у нас!

— Добре! — Бре, бре обича музика! Нещо запърха там, някъде вътре в мен, където медиците казвали, че било сърцето.

Сладостна топлинка се разля по цялото ми тяло, леко погали мъжкото ми его и като че ли породи някакво чувство трудно описуемо но нормално за младия мъж. — Да бе! Така се започва! Да става каквото ще. „Се ла ви!“ Нали така казваха французите!

Няма да обяснявам как мина останалата част от работния ден. Май не си заслужава. Съвсем безинтересно. По безинтересно от колкото в другите дни. Излишно е да казвам, че чаках тоя ден да свърши по бързо. И той свърши. Стоях нетърпеливо на външния портал на цеха. От време на време подритвах по някое камъче колкото бързо да минава времето, а окото ми все в цеховата врата.

Мацето се появи ненадейно, сияйно и засмяно, да не му се нагледаш.