Алекс Болдин - Кучешка история

— Боли ли те?

— Да бе! Сякаш свредло върти навътре! — намръщи се Трендафил, когото всички незнайно защо наричаха по прякор, Клондайк. Той поглади внимателно с длан дясното си рамо и въздъхна дълбоко.

— И ти намери момент кога да я счупиш, в началото на зимата. — констатира Брадатия. Той щракна със запалката и запали отново загасналата цигара. — Да ти взема една ракия? Пийни си! Ще ти олекне!

— Мен от малко ме хваща. И с чая съм си добре. Току виж на връщане се подхлъзна и я счупя на същото място. То няма и два месеца от счупването, мястото едва що се е заскрежило. А пък да знаеш какъв зор бе, какви болки, не ми се иска да го преживявам отново. По добре да ти разкажа патилата си. Тая здравна реформа е измислена само за да мори народа а не да го лекува.

— Я виж ти! Сякаш ми казваш нещо ново.

— Бях като дрипа когато Калинчо ме закара с колата до спешната помощ. Така както си бях с работните дрехи ме хвърлиха в една стая с цветен телевизор. Даваха някакъв нашумял сериал. Две, три млади сестричета бяха припалили цигари и не им се ставаше от столовете. Едната ме нарече дядо. Представи си! Мен да нарече дядо! Трябва да съм имал много изпаднал вид. А после ме вписа в книгата с възраст 57 години. А аз съм си само на 54, цирк!

— Ти не можа ли да я тупнеш по задника, за да си коригира поведението.

— Само за тупане по женски задник ми беше тогава. Че то ми прилошаваше от болка.

— Ама ти не приличаш на себе си! Трябва наистина да ти е било много зле.

— Така беше! Ако го нямаше Калинчо, нещата щяха съвсем да загрубеят. Човекът ме сложи на един стол със колела и ме закара до рентгена, като болногледачка!

— Нямаше ли санитар, сестри?

— Може и да е имало! Ама пустия му сериал!

— И после?

— Ами след рентгена трябваше да се пробвам малко в алпинизъм!

— Ти си свикнал. Нали всяка събота походваш по планината.

— Да бе! Ама този път ситуацията бе друга. Ортопедичното бе на два етажа по-горе и трябваше да катеря по едно неосветено и тъмно стълбище, свит като ерголям от болки в счупената ръка. И пак Калинчо ме подкрепяще. Нямаше сестра нямаше дявол.

— Не може да бъде! Та нали от „спешното“ до горните етажи има асансьор.

— Има! Ама не работи! Спрели му тока, за икономия. И то знаеш ли кой?

— ?

— Ами моя човек, дето ми се пише приятел, шефа на болничната техническа служба. А после като му разправям, ми казва — „Ти ми подронваш авторитета! Този асансьор винаги е работил!“ Докторчето от „спешното“ пък твърди, че цяла седмица чакали асансьорния техник да дойде за да го оправи. Да се чудиш на кой да вярваш.

— Аз защо не стъпвам в болница! Опазил ме господ!

— Е, това бе само началото! Та като се изрепчих аз в гипсовъчната и там съдбата ме срещна с кой мислиш, с един съученик от гимназията, оня дето съм ти казвал че всичко правено от гипс му иде отръки. Подсвирква си човека и вае, вае, та цял ще те извае от гипс. Да, ама тоя път не пипна гипса да си цапа ръцете.

Имаше с него едно младо момиче — стажантче, та даде на него да прави гипсирането. Хем му обяснява, хем ме поглежда и ми намига. А то горкото така се престара, че стегна ръката ми с бинтовете като шпеков салам. Още докато бях там ръката се поду, а когато си отидох в къщи, вече посиня.

— Ле-ле-е!

— Тегло бе братче! На четвъртия ден от стегнатите бинтове ми се появиха едни гнойни рани та се чудех кое ме боли повече, счупеното или раните.

— Я да ти викна аз една ракия!

— Седи кротко бе човек!

— Да ти минат нервите бе Клондайк!

— То ако минаваха нервите от ракия, кръстника сега щеше да бъде най-спокойния човек на земята.

— В ясната студена декемврийска утрин барчето постепенно се изпълваше от посетители. Синият цигарен дим се стелеше бавно над главите на ранобудните посетители, седнали край първото си сутрешно, ароматно, ободряващо кафе. Цигарата на Брадатия отново угасна. Той не направи опит да я запали а се обърна към симпатичната барманка и подвикна.

— Цуре, я дай една кутия бял „Средец“! Тия цигари дето ги купих вчера сякаш са правени от тютюн, бран от руско торфено блато. И цигари вече не могат да правят като хората.

— Та едва дочаках четвъртия ден и след поредното мазане на раните с риванол, не издържах. Грабнах телефонната слушалка и се обадих на Гаргата.

— Оня ли златаря?

— Той де! Викам му, ей ще ме загубиш като приятел ако не уредиш една среща с нашия човек от Плевен. Имаше едно хлапе от махалата, дето всички го биеха.